A Forum for all Vampires!
 
ИндексPortalCalendarВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Вампирите: Техните роднини и близки

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:31 pm

Вампирите: Техните роднини и близки



Във всички най-мрачни страници, изписани за злите свръхестествени същества, няма по-ужасна традиция от тази за вампира, парий дори сред демоните. Страшни са неговите прояви; отвратителни и варварски са древните и доказани методи, чрез които народът трябва да се избави от този противен вредител. Дори днес в някои краища на света, в по-отдалечените провинции на Европа, Трансилвания, Славония, островите и планините на Гърция, селяните биха взели правосъдието в свои ръце и буквално биха унищожили мършата, която – както са убедени всички – през нощта излиза от своя нечист гроб, за да разпръсква заразата на вампиризма в цялата околност. Асирия познава вампира много отдавна, той се криел в древните гори на Мексико преди идването на Кортес. От него се страхуват в Китай, Индия и Малайзия, а арабските истории разказват отново и отново за съществата, които обитавали прокълнатите гробници и усамотените кръстопътища и нападали и източвали кръвта на нещастните пътници.

Традицията е разпространена из цял свят и датира от незапомнена древност. Пътешественици и различни писатели в пътеписите си за различни страни са се докосвали до тези тъмни и озадачителни проблеми, понякога съвсем бегло, в повечето случаи без нужното познание или разбиране, но във всички случаи въпросът за вампирите заема само няколко параграфа, страничка или две, или най-много глава в по-обстойните и многостранни изследвания, в които други обстоятелства и други легенди заемат същото, ако не и по-важно и значително място в текста. Разбира се, може да се каже, че писалите за Гърция отделят специално внимание на тази традиция и че вампирите са описани главно в техните работи. Това е вярно, но от друга страна, трактатът на Leone Allacci, De Graecorum hodie quorundam opinationibus (1645) е от изключителна рядкост, и дори книги като Relation de ce qui s'est passé de plus remarquable a Sant-Erini (1657) на отец François Richard, Voyage au Levant (1705) на Paul Lucas, Relation d'un Voyage du Levant (1717) на Tournefort, въпреки че не всички са толкова редки и със сигурност добре известни като имена, обикновено не могат да се намерят във всяка библиотека. Изследването за модерния гръцки вампир в Modern Greek Folklore and Ancient Greek Religion на J. G. Lawson, разбира се, с право заема своето място като класическо, но освен случайно или между другото, господин Lawson не разглежда традициите в други страни и в други времена, тъй като те стоят встрани от предмета, с който се занимава.
В края на ХVІІ в. и дори още по-подробно през първата половина на ХVІІІ в., когато в Унгария, Моравия и Галиция като че ли избухва истинска епидемия на вампиризъм, репортажите за която се разпространяват надалеч и нашироко, привличайки вниманието на курията и университетите, на духовниците и философите, на учените и писателите, на журналистите и ценителите от всички страни, започва да се появява голямо количество от академични тези и трактати, голяма част от които са били четени в Лайпицг, като по този начин в официалните дискусии и дебати въпросът бил разгледан отблизо във всичките му аспекти, категоризиран, подкатегоризиран, изложен и представен с необходимите заключения, съобразно правилата на схоластиката. По този начин ние разполагаме с монографии на професори като Philip Rohr, чиято "Dissertatio Historico-Philosophica" De Masticatione Mortuorum била защитена на 16 август 1679 г. и издадена същата година от издателството на Michael Vogt; Dissertatio de Uampyris Seruiensibus на Zopfius и van Dalen, отпечатана в Дуисбург през 1733 г. и De absolutione mortuorum excommunicatorum на Heineccius, публикувана Хелмщат през 1709 г. От изключително значение са изследванията на Michael Ranft De Masticatione Mortuorum in Tumulis Liber, (Лайпциг, 1728) и на John Christian Stock Dissertatio de Cadaueribus Sanguisugis (Jena, 1732). Тези дисертации обаче са изключителна рядкост и е много трудно да бъда открити, тъй като дори една толкова енциклопедична библиография като Калет (Caillet) не включва нито Philip Rohr, нито Michael Ranft, нито пък Stock, всеки от които, без съмнение, би намерил място в нея. В тази връзка не трябва да бъде пропуснат и трактатът De Miraculis Mortuorum (първо издание – Leipzig, Kirchner, 1670; и второ – Weidmann, 1687) на Christian Frederic Garmann, бележит медик, роден в Mersebourg около 1640 г., който практикувал в Chemnitz, където се ползвал с изключителна репутация. Там Garmann разглежда много любопитни детайли и продължава да води своите наблюдения, натрупвайки огромно количество записки, които след смъртта му били публикувани от Zimmerman през 1709 в Дрезден в едно много голямо издание на неговите работи, "exornatum, diu desideratum et expetitum, beato autoris obitu interueniente."
През ХVІІІ в. с традицията на вампиризма се занимават двама прочути автори, за които тази тема е главен предмет на техните изследвания, това са дисертацията на Dom Augustin Calmet, O.S.B. Dissertations sur les Apparitions des Anges, des Démons et des Esprits et sur les revenants et vampires de Hongrie, de Bohême, de Moravie, e de Silésie (Париж, 1740) и дисертацията на Gioseppe Davanzati, архиепископ на Трани и патриарх на Александрия Dissertazione sopra I Vampire (Naples, 1774). Тъй като по-нататък аз ще разгледам много подробно тези два изключително важни трактата, тук ще се огранича само да ги спомена.
От по-късна дата бихме могли да открием няколко книги на френски, като Histoire des Vampires (1820) на чудовищно продуктивния Collin de Plancy Spectriana (1817), Les ombres sanglantes (1820) на J. p. R. Cuisin, и книгите на Gabrielle de Paban Histoire des Fantômes et des Demons (1819) и Démoniana (1820), но те наравно с много други от същата категория и период, въпреки че някои от тях са написани не без необходимата елегантност и усърдие и човек би могъл да срещне из тях по някой любопитен анекдот или местна легенда, според мен не биха могли да претендират за кой знае какво внимание от страна на един по-сериозен изследовател.
На английски има една малка книжка, озаглавена Vampires and Vampirism на Mr. Dudley Wright, която излиза за първи път през 1914 г. Второто издание, в което са включени допълнителни материали, излиза през 1924 г. Би могло да се каже, разбира се, че книгата не си поставя за цел да бъде нещо повече от един популярен и незначителен сборник и че човек не би трябвало да очаква необходимата прецизност и научен подход от автора на Roman Catholicism и Freemasonry. Във всички случаи, никак лесна не би била задачата човек да попадне на по-блудкава смесица от Vampires and Vampirism, чиито елементи, доколкото бих могъл да преценя, достатъчно ясно личат, че са взети от втора, а дори и от трета. Dom Calmet, понякога със, а понякога без да се посочва името му, е цитиран постоянно и почти навсякъде без каквото и да било разбиране. Колкото до това какви са „допълнителните материали” във второто издание, аз не бих могъл да кажа със сигурност, но трябва да отбележа, че едни и същи анекдоти се повтарят. Така например на стр. 9 се разказва историята на овчаря от "Blow, близо до Kadam, в Bohemia", като за източник се посочва (очевидно през Calmet) "De Schartz [по-скоро Charles Ferdinand de Schertz], и неговата Magia Postuma, публикувана в Олмюц през 1706". На стр. 166 същата история, както е предадена от “E. p. Evans в неговия интересен труд Criminal Prosecution and Capital Punishment of Animals” разказва за “един пастир близо до Cadan” и е датирана през 1337 г. Страници 60-62 се заемат от една ориенталска легенда, приписана на "Fornari и неговата History of Sorcerers", което по всяка вероятност трябва да означава Histoire curieuse et pittoresque des sorciers ... Revue et augmentée par Fornari (Париж, 1846), и други издания, книга, която обикновено в каталога на Giraldo е записана под имената на Caillet и Yve-Plessis, въпреки че последният със сигурност препраща към Fornari. С големи подробности господин Dudley Wright разказва тази легенда, която вече веднъж е разказана (на стр.60-62) на стр.131-137. Такива повторения като че ли са излишни. В библиографията се натъкваме на такива заглавия като: "Leo Allatius," Encyclopaedia Britannica"; "Frazer's Golden Bough," Nider's Formicarius," "Phlegon's Fragments," "William of Newbury," – всички от които не само че не са учени и се отличават с изключителна немарливост, но са изцяло безполезни от гл.т. на източниците. Също така могат да се отбележат и такива неточности като: "Philip Rehrius," "Nicolas Ramy's Demonolatrie," "Rymer's Varney the Vampire." Кой Rymer се има предвид, не бих могъл да кажа. Varney the Vampire е написана от Thomas Preskett Prest.
Мисля, че съвсем правомерно би могло да се каже, че настоящият текст е първото сериозно изследване на английски език, посветено на темата за вампирите и сродните традиции както от най-обща, така и от теологическа и философска гледна точка. Вече отбелязах, че е едва ли е възможно да се напише по-добра глава от тази, която мистър J. C. Lawson ни предлага в неговата Modern Greek Folklore и Ancient Greek Religion – книга, към която също както и към Das Volksleben der Neugriechen und das Hellenische Alterthum на Bernhard Schmidt аз съм дълбоко задължен. Но всяко по-обстойно изследване на вампирската традиция скоро би се натъкнало на необходимостта от проучването на легенди, обичаи и история, възхождащи далеч преди гръцката, въпреки че в едно такова проучване вярванията и ритуалните практики на съвременна Гърция трябва да заемат основно и най-съществено значение.
В настоящата работа аз се постарах да представя това, което би могло да се определи като “философия на вампиризма”, и колкото и ужасни и страховити биха могли да се покажат, струва ми се, че човек не би трябвало плахо да се свие пред едно по-внимателно и детайлно разглеждане на многото сродни страсти и обстоятелства, които – няма никаква причина да се съмняваме в това – в продължение на векове са играели не незначителна или маргинална, но много съществена и изключително значима роля в консолидирането на легендите за вампирите и в увековечаването на вампирската традиция като едно от най-мрачните и мистериозни вярвания, господстващи в сърцата на хората.
В много страни се смята, че съществува много тясна връзка между вампирите и върколаците. В настоящата работа аз засягам този въпрос, но не много подробно, тъй като смятам да подготвя специално изследване, посветено на върколаците и ликантропията.
Вампирите: техните роднини и близки ще бъде последвано в близко време от изследването ми Вампирите в Европа, в което ще събера и ще разгледам многобройни случаи на вампиризъм, стари и нови, конкретно илюстрирайки разпространението и фазите на тази традиция в Англия и Ирландия, в древна Гърция и Рим, а също така и в съвременна Гърция, Унгария и Бохемия, Югославия, Русия, както и в още много други страни. В тази книга ще могат да бъдат открити разгледани в детайли известните случаи с Арнолд Пол (Arnold Paul), Stanoska Sovitzo, Мило Унгареца (Millo the Hungarian), вампирите от Тимишуара, Kisilova, Бъкингам (Buckingham), Berwick, Melrose Abbey, Croglin Grange и много други.
Изследването “Вампирите в литературата” ("The Vampire in Literature"), което се опитвам да направя в Глава V на настоящата книга, според скромното ми мнение, досега не е било правено с кой знае какъв успех от английски писател. Разбира се, аз не бих могъл да се надявам, че направеният от мен обзор е пълен, тъй като съм уверен, че някои текстове със сигурност са ми убегнали. Също така възниква въпросът какво трябва да влезе в такова едно изследване. Вампиризмът е твърде широко понятие, което в някои случаи може да обхване не малка група истории за призраци и предания за вещици, в които жертвите постепенно започват да чезнат и креят, докато намерят преждевременната си смърт. Изборът не би могъл да не бъде в някакъв смисъл произволен и подлежащ на критика и възражения, както за включените текстове, така и за пропуснатите, и повърхностният критицизъм едва ли би изглеждал кой знае колко състоятелен и коректен. Има една вампирска история, чудесен сюжет и великолепно разказана, която съм чувал преди много години и която мислех, че е издадена, но която и досега не мога да открия. Сигурен съм обаче, че някои от читателите ми със сигурност ще познаят коя е тя.
Съставянето на библиографията от своя страна също ни изправя пред известни трудности, свързани с избора на книгите, които да бъдат включени в нея и в този смисъл подборът изглежда неизбежен. Надявам се, че съм успял най-старателно да цитирам по-голямата част от текстовете, в които става дума за вампири и вампирската традиция, или които, дори и да отделят на този въпрос само няколко страници, биха представлявали предмет на сериозен научен интерес. Обитателите на Grub Street, винаги склонни към любопитното и сензационното, от време на време са се опитвали да напишат по нещо за магиите, за невидимия свят, окултните практики, и напоследък като че ли са станали изключително плодовити. Добре ми е известно, че в много от тези тривиални и хващащи окото творби биха могли да се открият повече изписани редове за вампирите, отколкото в няколкото книги, които споменавам като важни изследвания и които покриват сравнително широк спектър от пътеписи, фолклора и демонологията. Всички останали заглавия, които са напълно достатъчни според мен, без съмнение са от не по-малка важност и дори най-незначителното от тях притежава качества, които биха оправдали своето присъствие. Колкото до художествените произведения, струва ми се, че мрежата би могла да бъде хвърлена малко по-широко и съответно – дори само заради тяхната рядкост – аз намерих място дори за нищожна книжка като The Last of the Vampires на Smyth Upton и дори това, което прилича повече на яростен памфлет като The Vampyre (1858) също не е изключено. Трябва да се отбележи, че много от книгите, на които се позовавам и които цитирам в много глави няма да бъдат открити в тази библиография, тъй като те стоят малко встрани от нейния обсег. Още повече, че изреждането на книгите от справочниците и стандартните автори ми се струва напълно излишно.
По време на дългата и трудна задача, за мен бе от изключително значение помощта, която ми оказаха любезните и ценни съвети на много приятели, между които трябва специално да спомена Mrs. Agnes Murgoçi, последния кавалер W. H. Grattan Flood, Dr. Havelock Ellis, Dr. Rouse, Mr. Edward Hutton, Mr. W. J. Lawrence и Mr. N. M. Penzer. Трябва да изкажа специалните си благодарности към Dr. R. Campbell Thompson за правото да ползвам дълги цитати с екзорсистиката от неговите класически трудове за вавилонската демонология и симитска магия. Изключително съм задължен на G. Willoughby-Meade и неговия издател за това, че ми позволиха да използвам голяма част от книгата им Chinese Ghouls and Goblins, Constable and Co., 1928.
Сърдечно благодаря на моя приятел Laurence Housman за това, че ми позволи да използвам репродукция на неговата картина "Cauchemar", както също и Messrs. Трябва да изкажа същата благодарност и на Macmillan за илюстрацията на малайските вампири, която за първи път се появява в книгата на доктор W. W. Skeat Malay Magic.
Малкият цилиндър, начертан на корицата на книгата, е репродукция на Revue d'Assyriologie, vol. VII и представлява вавилонски вампир. Оригиналът се пази в Лувъра.




Източници за вампирите



Из целия необятен тъмен свят на призраците и демоните няма такава фигура, която да е толкова ужасна, толкова страшна и отвратителна, но в същото време притежаваща такова изключително очарование, като вампира, който сам по себе си не е нито призрак, нито демон, но който в същото време притежава тяхната тъмна природа и тайнствените и ужасяващи качества на двете. Образът на вампира е обкръжен от най-мрачни суеверия, тъй като това е същество, което не принадлежи към нито един от световете; той не е демон, тъй като демоните имат чисто духовна субстанция, те са същества без каквото и да било тяло, ангели, както казва Матей: “дяволът и неговите ангели” (Мат.ХХV, 41). И въпреки че св. Григорий употребява думата “ангел”, "nomen est officii, non naturae," – в смисъл на място в йерархията, а не за природата на дадената същност – ясно е, че всички ангели в началото са били създадени добри, за да представляват божествени пратеници ({Greek a?'ggeloi}), но след това падналите ангели отстъпили от своето първоначално състояние. В официалната доктрина на Четвъртия Латерански Събор при папа Инокентий ІІІ през 1215 г. е записан догматът: "Diabolus enim et alii daemones a Deo quidem natura creati sunt boni, sed ipsi per se facti sunt mali."(Дяволът и другите демони са сътворени от Бога благи по природа, но сами станали зли) Също в книгата на Иов (4, 18) е казано: "Ecce qui seruiunt ei, non sunt stabiles, et in Angelis suis reperit prauitatem."(И ето, и слугите си не намираше за устойчиви, и в ангелите си намираше поквара.)
John Heinrich Zopfius в своята Dissertatio de Uampiris Seruiensibus (Halle, 1733) пише: “Вампирите излизат от гробовете си през нощта, нападат хората докато тихо спят в леглата си, източват всичката кръв от телата им и по този начин причиняват смъртта им. Те нападат мъже, жени, а също и деца без да гледат нито възраст, нито пол. Онези, които попаднат под фаталното им влияние, се оплакват от задушаване и пълна отпадналост на духа, след което бързо умират. Някои от тях, когато на прага на смъртта бивали запитвани, дали биха могли да кажат на какво според тях се дължи болестта им, отговаряли, че такива и такива лица, неотдавна починали, излизали от гробовете си, за да го изтезават и измъчват.” Scoffern в своята Stray Leaves of Science and Folk Lore пише: “Най-доброто определение, което бих могъл да дам за вампирите, е живо, злонамерено и смъртоносно мъртво тяло. Живо мъртво тяло! Думите са безсмислени, противоречиви, неразбираеми, но това са вампирите.” Horst, Schriften und Hypothesen über die Vampyren, (Zauberbibliothek, III) определя вампирите като “мъртво тяло, което продължава да живее в гроба, който обаче напуска през нощта, за да източва кръвта на живите, с която се храни и запазва в добро състояние вместо да се разложи, както останалите мъртви тела.”
Демоните нямат тела, въпреки че за собствените си цели биха могли да симулират, да придобият или да изглеждат, че са придобили тяло, но това не е тяхното истинско и присъщото им тяло. Така че вампирите не са в точния смисъл демони, въпреки че неговите лоши страсти и ужасяващи наклонности са демонични и адски.
Също така вампирите не биха могли да се нарекат призраци или фантоми, в точния смисъл на думата, тъй като привидението е несетивно, неосезаемо, както казва латинският поет:
Par leuibus uentis uolucrique simillima somno.
(Като дихание лека, на съновидение крилато подобна)
И през онази първа великденска нощ, когато Иисус стоял в мъглата пред Своите ученици и те били разтревожени и уплашени, мислейки, че виждат привидение, Той казал: "Uidete manus meas, et pedes, quia ego ipse sum: palpate, et uidete: quia spiritus carnem, et ossa non habet, sicut ne uidetis habere." (Погледнете ръцете Ми и нозете Ми; това Съм Аз; пипнете Ме и Ме разгледайте; защото духовете нямат плът и кости, каквито виждате в Мене.)
Разбира се има регистрирани някои случаи, при които на човек му се е отдавало да хване или да бъде хванат от привидение и да усети неговото докосване, но тези феномени би трябвало да се приемат като изключения, ако наистина няма някое друго обяснение за случая, като например това, че човешкото тяло получава информация от някакъв дух или от близък човек при изключително редки и паранормални състояния.
В случая с изключително необикновените и ужасни появи на призраци на старите гари Darlington и Stockton Station, мистър James Durham, нощният пазач, една зимна вечер в портиерската избичка бил изненадан от появата на някакъв странник, следван от голям черен ретривер. Без да каже нито дума посетителят го ударил и пазачът усетил силен натиск върху себе си. Естествено, той му отвърнал, но юмрукът му преминал през фигурата и се ударил в стената зад него. Въпреки това, непознатият издал неестествен писък, при което кучето захапало със зъби мистър Durham по крака, причинявайки му болка. В същия момент непознатият възпрял ретривера с някакво странно цъкане с език и двамата, човекът и животното се хвърлили в малката ниша за въглища, откъдето нямало друг изход. Малко по-късно, когато разгледали мястото, от тях нямало и следа. След това било установено, че преди много години един чиновник, който винаги се появявал придружаван от голямо черно куче, извършил самоубийство в сградата, ако не дори и в същото портиерско помещение, където в крайна сметка лежало тялото. Целият разказ за събитието, който е датиран на 9 декември 1890 г., може да се прочете в книгата на W. T. Stead Real Ghost Stories, преиздадена от Grant Richards, 1897, Глава XI, pp. 210-214.
Майор C. G. MacGregor от Donaghadee, от графство Даун, Ирландия разказва за някаква къща в северната част на Шотландия, която била обитавана от призрака на някаква стара дама, която дълги години живяла там и умряла малко след началото на деветнайсетото столетие. Няколко души, които спали в стаята, усетили твърде чувствителни докосвания и дори леки шамарчета по лицето си. Самият той, след като получил удар по лявото си рамо в полунощ, светкавично се обърнал, протегнал ръката си и успял да сграбчи в дланите си човешка ръка, топла, мека и пухкава. Той я стиснал здраво и усетил, дантеления маншет на ръкава на китката, която държал. При края на лакътя обаче ръката като че ли се изливала в нищото и в изумлението си майорът пуснал дланта. Когато запалили лампата, в стаята не могли да открият никого.
При друг случай, станал в Герван, Южен Ершир (South Ayrshire), младо момиче загубило брат си, рибар, след като лодката му била потопена при буря. Когато намерили тялото му, забелязали,че едната му ръка липсвала. Това причинило необикновена мъка на младото момиче, но няколко нощи по-късно, когато се била съблякла и се приготвяла да спи, изведнъж надала пронизителен писък, който незабавно събрал всички обитатели на къщата в стаята й. Момичето заявила, че било почувствало силен удар с длан в лявото си рамо. След като огледали мястото, било установено, че действително по кожата й личели следи от удара на дясна мъжка ръка.
Andrew Lang в своята Dreams and Ghosts (нова редакция, 1897) разказва историята на “Духът, който хапе” ("The Ghost that Bit"), който изглежда, че би могъл да бъде вампир, но който всъщност не може да бъде класифициран така, тъй като вампирите имат тела и тяхната жажда за кръв се дължи на стремежа им да осигурят субстанцията, нужна за неговото поддържане. Оригиналът на този наратив би могъл да се открие в “Notes and Queries”, от 3 септември 1864, в който кореспондентът уверява, че я е взел “почти дословно от устата на дамата”, която била засегната, т.е. човек с изпитано доверие. Emma S*** спяла една сутрин в стаята си в голяма къща близо до Cannock Chase. Бил прекрасен августовски ден през 1840 г., но въпреки че била помолила прислужницата да я събуди по-рано сутринта, тя била изненадана от резките почуквания по вратата в 3.30 ч. Въпреки че отговорила да влезе, чукането продължило, докато изведнъж завесата на леглото й леко се открехнала и за своя изненада тя видяла от нея да наднича лицето на втората й леля. Почти инстинктивно тя протегнала ръце и веднага почувствала как един от палците й бил захапан от зъбите на привидението, което веднага изчезнало. Ема незабавно станала, облякла се и слязла на първия етаж, където още нямало никого. Малко след това се появил баща й и след като се пошегувал малко за нейното намерение да стане по първи петли, решил да се запознае с работата. След като момичето му разказало всичко, той решил, че по-късно през деня трябва да посети братовчедка си, която живеела наблизо. Така и направил, но само, за да установи, че братовчедката скоропостижно се била споминала около 3.30 ч тази сутрин. Преди това тя нямала никакви оплаквания за здравето си и шокът бил наистина неочакван и страшен. На един от палците на трупа открили белези от зъби, като че ли бил захапан в спазъм на последна агония.
Бъркотията в страноприемницата в Ламб (Lamb), Lawford's Gate, Bristol, който предизвикала не само интереса на местните жители през 1761-62 г., които по-всяка вероятност се дължат на магия и са причинени от преследванията над една жена, която се занимавала с окултизъм от най-нисък порядък, въпреки че от друга страна, биха могли да бъдат възприети и като проявления на полтъргайст. Двете малки момиченца, Molly и Debby Giles, които станали обект на тези феномени, често бивали жестоко хапани и щипани. По ръцете им се виждали отпечатъците на 18 или 20 зъба, като при това по засегнатите места личели лепкави храчки и още топла слюнка, “а децата плачели от болката, предизвиквана от щепане и хапане.” Един път, докато един от наблюдателите говорил с Dobby Giles, тя извикала, че някой я ухапал по врата – и веднага на мястото се появили “отпечатъците на 18 зъба и влажно петно от слюнка.“ Напълно изключено било детето само да е причинило тези белези, а освен това края нямало никого другиго освен мистър Henry Durbin, който записал този случай, чиито разказ бил публикуван за първи път през 1800 г., година след смъртта му, тъй като той не желаел да бъдат издавани бележките му приживе. На 2 януари 1762 г. мистър Durbin пише: Dobby извика, че същата ръка хванала сестра й за гърлото и аз забелязах, че плътта от едната страна на гърлото й се притиска от нещо и побелява, като че ли се притиска от нечии пръсти, въпреки че не виждах абсолютно нищо. Лицето й започна да почервенява и почти стана черно, като че ли се задушаваше, без никакви видими конвулсии контракции на мускулите.” В четвъртък, 7 януари 1762 г. четем: Dobby беше хапана повече и по-надълбоко от Molly. Отпечатъците от зъбите по ръцете й оформяха овал с дължина от два инча.” Всичко това почти със сигурност показва, че имаме работа с магия. Бихме могли да си спомним, че в Салем (Salem), където избухнала истинска епидемия от магии, засегнатите лица се оплаквали “от ухапвания, щипания, душене и т.н.” На процеса на Goodwife Corey “било засвидетелствано няколко пъти, че когато тя прехапвала долната си устна по време на следствието, засегнатото лице получавало ухапвания по ръцете и китките си, показвайки отпечатъците пред магистратите, съдебните заседатели и останалите.”
В The Proceedings of the National Laboratory of Psychical Research, Т. I., 1927, би могъл да бъде открит разказ за феномена, свързан с Eleonore Zügun, младо румънско момиче, селянче, която през есента на 1926 г., едва 13-годишна, била доведена в Лондон от контеса Wassilko-Serecki, за да може необичайните прояви с нея да бъда изследвани в Националната лаборатория за психически изследвания ("The National Laboratory of Psychical Research"), Queensberry Place, South Kensington. Казвали, че детето било преследвано от някаква невидима сила или същност, която момичето познавала като Dracu, Anglice the Devil. Случвали се множество необикновени неща и тя постоянно била драскана и хапана от този невидим интелект. Достатъчно е да дадем само два или три примера от изключително многото случаи на този “хапещ феномен”. В понеделник следобед на 4 октомври 1926 г. следователят капитан Neil Gow пише в своя доклад:
“3.20 ч. Елеонора извика. Показа вътрешната страна на лявата си ръка, върху която имаше отпечатък, който наподобяваше ухапване със зъби. Впоследствие следите се превърнаха в дълбоки резки… 4.12 ч. Елеонора поднасяше чаша чай към устните си, но изведнъж {sic} изкрещя и рязко остави чашата на масата: на дясната й ръка се беше появил белег, който наподобяваше ухапване. Ясно се виждаха следи от два реда зъби.” Следователят мистър Clapham Palmer, който също е бил свидетел на този инцидент, пише: “Елеонора тъкмо поднасяше чаша чай към устните си, когато изведнъж извика от болка, остави чашата и нави ръкава си. По лакътя й забелязах белег, който приличаше на отпечатъци от зъби, врязани дълбоко в кожата, като че ли самата тя или някой друг яростно я беше ухапал по ръката. Белезите станаха от червени бели и накрая придобиха формата на бели подутини от резки. Те постепенно избледняваха, но след малко повече от час, час и нещо все още си личаха.” Такива ухапвания не са били рядкост и белезите са фотографирани.
Би било интересно да бъде разгледан въпросът каква би могла да бъде причината за тези явления, и без съмнение той заслужава своето внимание. Подобно изследване обаче не би могло да влезе в нашата дисертация, тъй като е съвсем ясно, че нямаме работа със случай на вампиризъм, нито пък с родствено на него явление. Предметът на вампирите е източването на кръвта, а в този случай, дори и да е имало въобще кръв, тя би била вследствие на дращене или на леки дентални пунктури, но не е имало изтичане. Освен това причинителят на тези ухапвания, не е бил достатъчно материален, за да може да бъде видян, или във всеки случай той е бил способен да остане невидим. Истинският вампир е материално осезаем.
Вампирът има тяло и това тяло е неговото собствено тяло. Той не е нито мъртъв, нито жив; но живеещ в смъртта. Той е аномалия; андрогин в света на фантомите, парий измежду демоните.
Още езическите поети учили своите слушатели и читатели, че смъртта е сладка награда от покой, блажено забвение след изпълнения с труд и борба живот. Малко неща могат да бъдат по-красиви и малко неща могат да бъдат по-тъжни от песните на нашите модерни езически поети, които утешават своите болни сърца с тъжни видения за вечен сън. Може би без да съзнават обаче тяхната изискана и изпълнена с отчаяние меланхолия е наследница на пронизаните с умора, но в същото време изключително мелодични песнопения на певците от последните дни на Елада, на всички онези души, за които повече не е изгрявала зората на надежда по небето. Но ние имаме сигурно знание и оправдана увереност, че “сега Христос е възкръснал от мъртвите, първият плод от онези, които спят”. И въпреки това Грей (Gray), сам наполовина грък, като че ли обещава на своите селяни и събратя като тяхна най-голяма награда след живот на грижи и труд леката забрава и вечния сън. Swinburne е щастлив:
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:35 pm

That no life lives for ever
That dead men rise up never;
That even the weariest river
Winds somewhere safe to sea.
.....
Only the eternal sleep
In an eternal night.


Emily Brontë копнее само за едничкото забвение:

Oh, for the time when I shall sleep
Without identity.
And never care how rain may steep,
Or snow may cover me!

Flecker в пълно отчаяние, плаче:

I know dead men are deaf, and cannot hear
The singing of a thousand nightingales . . .
I know dead men are blind and cannot see
The friend that shuts in horror their big eyes,
And they are witless –

Още по-хубаво от поетите в своите стихове, са думите на изящната проза, в която четем: “Смъртта трябва да е толкова хубава. Да лежиш в меката кафява земя, тревите да се веят над главата ти, а ти се вслушваш в тишината. Да няма нито вчера, нито утре. Да забравиш за времето.” Бедни жалки души! Колко безполезни, колко празни изглеждат тези стремления, когато само помислим за горещата блестяща фраза на Малкото Цвете (Little Flower): "Je veux passer mon ciel à faire du bien sur la terre!" (Заради всички вас исках да пренеса на земята небе) И още “Дори в лоното на блаженото си битие, ангелите ни пазят. Не, никога няма да мога да си почина, до края на света. Но когато ангелът каже ‘Свършиха се времената’, тогава ще си почина и ще мога да се възрадвам, тъй като числото на избраните ще бъде изпълнено.”
Така виждаме, че дори за онези, които проявяват най-езически, най-отчаяни и най-погрешни възгледи, идеалът е забвение и покой. Колко ужасна тогава би била съдбата на вампирите, на които дори и в гробовете не им е отреден покой, но които са обречени да стават от тях и да се хранят от кръвта на живите. Може би най-напред би било добре да разгледаме по какъв начин възниква вярата във вампирите, и може би тук не би било неуместно да отбележим, че внимателните изследвания на този въпрос във връзката му с психическите феномени, които се оказаха толкова плодотворни в последните години, както и съвременните научни открития, доказват есенциалната истина на много древни текстове и стари суеверия, които до вчера се смятаха от здравия разум за най-екстравагантни сюжети на мелодраматичните романси. Бихме могли да кажем, че източниците на вярванията във вампиризма, макар и разбира се много смътни, неоформени и несвързани, възхождат към най-древни времена, когато първобитният човек е съзерцавал тайнствената връзка между душата и тялото. Представата за разделението на индивида на тези две части може би е възникнала в човека от неговите непосредствени наблюдения, колкото сурови и груби да са били те, върху феномените на безсъзнанието, които се проявявали по време на сън и по-специално в смъртта. Той можел само да размишлява върху онова нещо, чиято загуба отделяла човека завинаги от живия и буден свят. Човек не е могъл да не си зададе въпроса дали не би могло да съществува някакво продължение при определени обстоятелства, все още скрити и неизвестни за него, на същия живот и на същото лице, което по всяка вероятност е преминало отвъд. Този въпрос бил вечен, и освен това много личен за човека, тъй като засягал неговата най-съкровена същност и предполагал изживяване, което никой не би могъл да избегне. Скоро след това му станало ясно, че процесът, наречен смърт, бил просто преминаване в друг свят и напълно естествено човек си представял онзи друг свят много подобен на този, който познавал, с тази разлика, че там той можел да упражнява властта си над силите, с които бил в непрестанна борба за превъзходство през своя период на земята. И може би този друг свят не е бил толкова далеч и не би могло да се допусне, че лице, преминало отвъд, би изгубило всякакъв интерес към току-що оставения от него свят и той по никакъв начин не би могъл да запази привлекателността си към него. Връзките не би трябвало да изчезват, само поради визуалното им отсъствие, така както когато някой роднина замине за някъде за ден, седмица, месец или дори година, ние не забравяме за него. Естествено било тогава, че към онези, чиято възраст или статут в обществото, достигнати по време на техния земен живот, са им спечелили признание и уважение, трябвало да се отнасят по същия начин, или не, дори с още по-голям респект след смъртта, тъй като техният авторитет тогава ставал по мистериозен начин още по-голям и те с много по-голяма активност биха наказвали всяка проява на непочтителност и неуважение към тях. И по този начин както семейството почитало бащата на къщата и приживе, и след смъртта му, култ, който стои в основата на почитанието на предците, така и племената започнали да почитат великите хора, водачите и героите, които с деянията си са допринесли полза не само на своите домове, но и на целия клан. Племето шилук, което живеело на западния бряг на река Бял Нил, и което се управлявало от един крал, все още спазва култа към Няканга (Nyakang), героят, който основава династията и поселва народът на територията, която обитава до днес. Смята се, че Няканга е бил човек, въпреки че всъщност той не умрял, а просто изчезнал от поглед. Той обаче няма божествена природа, тъй като великият бог на шилуките, създателят на човечеството и света, Джу-ок (Juok), е безформен, невидим и вездесъщ. Той е далеч по-велик и много по-висш от Няканга и царства на онези най-високи небеса, където молитвите на хората не могат да достигнат ушите му, нито сладостният мирис на жертвените клади обонянието му.
Не само Няканга, но и всеки крал на шилуките след смъртта си бил издиган в култ, а гробниците на монарсите се превръщали в светилища. Във всички селища има множество такива могили, за които се грижи някой старец или старица, а на всяка от тях се извършват идентични, но напълно развити ритуални практики. На практика би могло да се каже, че принципен елемент в религията на шилуките е култът към техните мъртви крале.
Други африкански племена също почитат своите мъртви крале. Народът баганда, в чиято страна Уганда извира Нил, смятат мъртвите си крале за равни на боговете. Те издигат храмове в чест на починалите монарси, които се поддържали с най-голяма грижа. В по-древни времена, когато кралят умирал, били убивано още стотици хора, така че душите им да могат да се грижат за духа на своя господар. Твърде показателно за вярването на хората, че кралете и тяхната призрачна свита можела да се завръща в телесна форма, с която биха могли да проявяват чисто материални функции, като например хранене, е практиката на големи тържествени дни още при изгрев слънце да се бият свещените тъпани на храмовете, а тълпи от поклонници да се стичат при вратите им, носейки кошници с храна за мъртвите крале и техните свити, тъй като в противен случай, ако останели ненахранени, можели да се ядосат и да накажат цялото племе.
В Кизиба, която е разположена от западната страна на езерото Виктория-Нянза, в религиозните практики на местното население съществува култът към мъртвите крале, въпреки че те почитат върховно божество Ругада, който е създал света, човека и животните; но дори жреците на този народ знаят много малко за него и той не получава жертвоприношения. Ролята на свещениците е да бъдат медиатори между хората и починалите монарси.
По същия начини банту, племе от Северна Родезия, признава върховно божество Леза, чиято сила се проявява в бурите, проливните дъждове и черните облаци, в гръмотевиците и светкавиците, но до който хората нямали директен достъп чрез молитвите и жертвоприношенията си. Затова боговете, които почитали тези племена, се разделят на две отделни групи – духовете на починалите вождове, които били публично почитани от цялото племе; и духовете на роднините, които били почитани в семействата, където главата на семейството изпълнявал жречески функции. “Сред племето авемба (Awemba) няма специални гробници за тези чисто фамилни духове, култът към които се извършвал във всеки дом и на които семейството принасяло в жертва овца, коза или птица. На духа се посвещавала кръвта, която се изливала на земята, а членовете на семейството си разделяли плътта. За вярващия авемба е достатъчно да почете духа на най-близкия си родственик (на своите дядо и баба или на починалите си баща, майка или по-възрастен брат или вуйчо по майчина линия). От всички тези духове на починали родственици, човек бил длъжен да избере един от тях, когото счита за особено близък поради определени причини. Например, прорицателят може да му каже, че болестта, от която е боледувал последно, се дължала на това, че не е почел духа на своя чичо; вследствие на това за в бъдеще той трябвало да се погрижи да спечели неговото покровителство.” Този обичай е много показателен и следва да обърнем особено внимание на два момента в него. Първият е, че мъртвият или духът на мъртвия не само че може да бъде умилостивен от, но и вкусва кръвта, която се пролива за него. Второто нещо е, че ако мъртвият не е почетен както подобава, може да причини болест, от което следва, че има силата да упражни известно отмъщение или зловредно влияние. Есенциалната концепция, залегнала в този обичай, не е много далеч от традицията на вампирите, които жадуват за кръв и причиняват болест с пагубното си въздействие.
Много подобни идеи са разпространена и сред хереро (Herero), едно от племената банту в германска Югозападна Африка, които вярват, че Нджамби Карунга (Ndjambi Karunga), великият бог, който живее в небесата, е твърде далеч, за да може да бъде достигнат, поради което той нито можел да получава, нито изисквал да му бъдат принасяни жертвоприношения. “Предците им овакуро (Ovakuru) са тези, от които трябва да се боят; те са тези, които биха могли да се ядосат и да донесат беди и нещастия на човека…за да спечелят и да запазят тяхното благоразположение, за да избегнат тяхното неудоволствие и гняв, племето хереро им принася множество жертви; те извършват това не от благодарност, но от страх, не от любов, но от ужас.” Преподобният G. Viehe, който бил мисионер в племето, пише: “Религиозните обичаи и ритуали на овахереро (Ovaherero) се коренят на презумцията, че мъртвите продължават да живеят и че притежават голямо влияние на земята и могат да упражняват силата си над живота и смъртта на хората”.
Религията на овамбо (Ovambo), друго банту племе от германска Югозападна Африка, на практика се развива по същата линия. Върховното същество Калунга (Kalunga), създателят, не желае нито богопочитание, нито страхопочитание. Религията им се състои в богослужението, или по-точно в умилостивяването на духовете на мъртвите. След смъртта си човек оставал на земята в призрачна форма, която продължавала да води някакъв (не много ясно определен) живот, като духът му притежавал власт на живите. По-специално тя се изразявала в причиняването на различни видове болести. Духовете на обикновените хора имали влияние само над членовете на семейството си, докато душите на вождовете и големите войни притежавали далеч по-голяма власт и можели да донесат нещастия или блага на целия клан. До известна степен те можели да контролират дори и природните сили и по този начин да стимулират плодородието, грижейки се за дъжда. Така че под тяхното разумно ръководство племето не би трябвало да изпитва нито оскъдица, нито излишество. Освен това тези духове можели да предпазват от болести, но ако от друга страна, те бъдели обидени по някакъв начин, можели да причинят епидемии и глад на цялото племе. Трябва да отбележим, че овамбо изпитвали необикновен страх и ужас пред духовете на мъртвите заклинатели. Единственият начин, по който би могло да бъде предотвратено размножаването на този опасен род духове, бил като се откъснат всички членове от тялото, което трябвало да бъде направено веднага след смъртта на заклинателя. Така било прието да се отрязват ръцете и краката на трупа, както и езикът, така че духът да не може нито да се движи, нито да говори, тъй като осакатяването на тялото се предавало и на духа, който със сигурност би бил или много силен и жесток, или безсилен и неспособен да причини зло. По-късно ще видим, че разчленяването, отрязването на главата, и особено забиването на кол в тялото, наред с откъсването на членовете му, се считало за най-сигурното средства срещу вампирите, тъй като пълното изгаряне било недопустимо. Освен това според теософите вампири ставали само онези, които приживе проявявали афинитет към черната магия. Miss Jessie Adelaide Middleton казва, че онези, които ставали вампири били вещици, магьосници и самоубийци.
Каноникът Callaway е описал много интересни подробности за култа към Аматанго (Amatongo) или Праотецът сред зулусите. Ето какво пише той за племето: “Чернокожите не почитат еднакво всички аматанго, т.е. не всички мъртви от племената им. Най-общо казано, главата на семейството се почита от децата, тъй като те не познават мъртвите си предшественици, нито имената, с които се хвалели, нито и самите им имена. Но молитвите им започват и свършват с името на баща им, когото почитали като глава на семейството и когото познавали с любовта си, която проявявал към децата си; те помнят неговата доброта към тях, докато бил жив, помнели вниманието, с което се грижил за тях, и подкрепят един друг с думите ‘Той все още се грижи за нас по същия начин, независимо, че сега е сред мъртвите. Не знам защо би оказал внимание на някого другиго, освен на нас. Той ще се грижи само за нас.’ Ето как стоят нещата, въпреки че се почитат много аматанго в племето им, около които се издигали високи огради, за да ги пазят. Техният баща обаче стоял далеч над всички останали в култа към Аматанго. Техният баща се считал за велико съкровище, въпреки че бил мъртъв.” Би могло да се каже, че духът на най-скоро починалия бил най-почитан от зулусите, особено ако това е дух на бащата или на майката. Естествено духовете на отдавна починалите постепенно били забравяни с времето и паметта за тях изчезвала, когато онези, които ги познавали и им пеели хвалебни песни на свой ред поемали техния път в отвъдното. Както вече отбелязахме, в почти всеки култ намираме понятие за съществуването на висше същество, което най-вероятно се осъзнавало като висша духовна енергия и което никога не е било човек. Това върховно същество обаче се почитало (в онези много редки случаи, когато такова почитание се считало за желателно и въобще възможно) по съвсем различен начин от религиозните практики, отслужвани за мъртвите, били те фамилни праотци или някоя линия древни крале. Има, разбира се, и много други богове в африканския пантеон и въпреки че местното население не допуска, че те някога са били хора, и наистина ритуалните практики коренно да се различават от култа, оказван на духовете и призраците, в почти всички случаи би могло да се заподозре, а и в много със сигурност да се каже, че тези богове са древни герои, чиито легенди вместо да избледнеят и да изчезнат с времето, станали все по-внушителни, докато накрая съответният монарх или воин не преминел в чиста божественост. Подобен процес се наблюдава в езическите религии навсякъде по света, а относно политеизма на багандите (Baganda) преподобният J. Roscoe отбелязва следното: “Основните богове изглежда някога са били човешки същества, които се отличавали с техните способности и храброст и които след това били обожествени от хората, приписвайки им свръхестествени способности.”
Казват, че кафрите (Caffre) вярвали, че хората, които приживе били зли, след смъртта си през нощта можели да се завръщат в телесна форма и да нападат живите, като често им нанасяли рани или дори ги убивали. Вероятно тези духове се привличали от кръвта, която им позволявала много по-лесно да постигат целите си и дори няколко капки кръв били достатъчни, за да съживят телата им. Ето защо кафрите изпитват изключителен ужас (horror) от кръвта и никога не оставят дори капчица кръв от носа или от някаква рана да падне на земята без да бъде покрита. Ако все пак това се случи, те кръвта веднага трябвало да се зарови с пръст, а ако потече по тялото им, те трябвало да се изчистят със специална церемония. Всички племена от Западна Африка полагали всички грижи да заличат всяка капчица от кръвта си, паднала на земята, а изцапаните с нея дрехи или всякакви предмети били изгаряни. Те открито признавали, че постъпвали така, тъй като кръвта им можела да попадне в ръцете на някой заклинател, който можел да я използва за лоши цели, или пък да бъде прихваната от някой зъл дух, което би му позволило да се въплъти в материално тяло. Същият страх е разпространен и на територията на Нова Гвинея, където местното население събирало превръзките на раните си и ги унищожавали като ги изгаряли или ги изхвърляли далеч в морето – обстоятелство, което не рядко попадало в пътните бележки на мисионерите и пътешествениците.
Малко са хората, ако въобще има такива, които да не осъзнават тайнственото значение, придавано на кръвта и примери за такива вярвания могат да бъдат открити на всяка географска ширина. За нея пишат китайските изследователи на магията; среща се при арабите и заемала съществено място в ритуалните традиции на Рим. Дори за животните се смятало, че душата или животът на животното се намирал в кръвта, или дори бил самата кръв. Също така ние имаме и божествената заповед, Leviticus xvii. 10-14: "Homo quilibet de domo Israel, et de aduenis qui peregrinantur inter eos, si comederit sanguinem, obfirmabo faciem meam contra animam illius, et dispertam eam de populo suo. Quia anima carnis in sanguine est: et ego dedi illum uobis, ut super altare in eo expietis pro animabus uestris, et sanguis pro animae piaculo sit. Idcirco dixi filiis Israel: Omnis anima ex uobis non comedet sanguinem, nec ex aduenis, qui peregrinantur apud uos. Homo quicumque ex filiis Israel, et de aduenis, qui peregrinantur apud uos, si uenatione atque aucupio ceperit feram uel auem, quibus esci licitum est, fundat sanguinem eius, et operiat illum terra. Anima enim omnis carnis in sanguine est: unde dixi filiis Israel: Sanguinem uniuersae carnis non comedetis, quia anima carnis in sanguine est: et quicumque comederit illum, interibit." (Левит, ХVІІ, 10 – 14): Ако някой от дома Израелев или от пришълците, които живеят между вас, вкуси каквато и да било кръв, ще обърна Лицето Си срещу душата на този, който вкуси кръв и ще го изтребя от народа му, защото животът на тялото е в кръвта и Аз съм я определил за жертвеника, за да очиства душите ви, защото тази кръв очиства душите; затова Аз казах на синовете Израелеви: никоя душа из вас не трябва да яде кръв, и пришълците, които живеят между вас, не трябва да ядат кръв. Ако някой от синовете Израелеви или от пришълците, които живеят между вас, хване на лов звяр или птица, която може да се яде, той първо трябва да източи кръвта й и да я зарови в земята, защото животът на всяко тяло е в неговата кръв; затова казах на синовете Израелеви: не яжте кръвта от никое тяло, защото животът на всяко тяло е в кръв му: всеки, който я яде, ще бъде изтребен.) Староеврейската дума, която е преведена като ‘живот’ (anima, на латински ‘дихание’) в този пасаж и по-специално в израза “защото животът на всяко тяло е в неговата кръв”, също така означава и ‘душа’ и в Revised Version се съдържа бележката: "Heb. soul." И доколкото самата същност на живота, или дори духът или душата по някакъв тайнствен начин се намира в кръвта, бихме могли да си обясним защо вампирите стремят да оживят и подмладят мъртвите си тела, изпивайки кръвта от вените на своите жертви.
Би трябвало да припомним, че в известния некромантически пасаж от Одисея (Odyssey), когато Улис извиква призраци от царството на мъртвите, за да им върне способността да говорят, той трябвало да изкопае дълбока яма, в която излял кръвта от принесения в жертва черен овен. Едва когато утолили жаждата си с тази скъпоценна течност, призраците можели да разговарят с него и да се насладят на някои от човешките си сили и смъртни способности, които притежавали приживе.
Измежду многото споменати погребални обичаи и церемонии на оплакване в Свещеното Писание, има един, в който вярата, че кръвта можела да послужи на мъртвите, е изразена много отчетливо. Пророк Иеремия в предсказанието си за пълното унищожение на Иудея и тоталното опустошение на техните земи пише: "Et morientur grandes, et parui in terra ista: non sepelientur neque plangentur, et non se incident, neque caluitium fiet pro eis." (И ще умрат големите и малките на тази земя; и те няма да бъдат погребани, нито оплакани и хората няма да се режат и да се стрижат заради тях.) И отново същият пророк ни казва, че когато иудеите бъдат отведени в плен във Вавилон: "Uenerunt uiri de Sichem et de Silo, et de Samaria octoginta uiri: rasi barba, et scissis uestibus et squallentes: et munera, et thus habebant in manu, ut offerrent in domo Domini."(ще дойдат от Сихем, Силон и Самария осемдесет човека с обръснати бради и с одрани одежди и като се изранят, с дарове и ливан в ръце, ще принесат в дома Господен.) Думата "squallentes", която в Douai Version (версия на Библията, приета на Събора в Дуе) е предадена като “скърбейки”, в Authorised Version (Каноничната версия) е преведена като “изранили се” (като се израниха, изранявайки се). Същият превод откриваме и в Revised Version. Обичаят да се стриже част от главата и брадата, споменат с израза “и няма да се стрижат заради тях”, и по-специално практиката да се изранява и пробожда тялото като израз на печал била стриктно забранена като езическо заблуждение. Така в Книга Левит (Leviticus xix. 28) четем: "Et super mortuo non incidetis carnem uestrum, neque figuras aliquas, aut stigmata facietis uobis. Ego Dominus." (Не изранявайте тялото си заради мъртвите, нито чертайте фигурки или знаци по себе си. Аз съм Господ.) И отново (xxi. 5) същият закон специално по отношение на траура: "Non radent caput, nec barbam, neque in carnibus suis facient incisuras." (Нито да подстригват главите си, нито брадите си, нито да правят рани по телата си.) Св. Йероним обаче ни казва, че този обичай продължил да съществува, тъй като в неговите Коментари към Иеремия (Commentary on Jeremias, xvi. 6), които могат да бъдат датирани в периода 415-420:[27], четем: "Mos hic fuit apud ueteres, et usque hodie in quibusdam permanet Iudaeorum, ut in luctibus incidant lacertos, et caluitium faciant, quod Iob fecisse legimus." (Древните имали обичай, който сред някои иудеи се е запазил и до днес, да разраняват ръцете си, като прорязват резки по тях и да скубят косите си.) Както отбелязахме обаче тези обреди били забранявани по най-строг и категоричен начин, и то не веднъж. Така например във Второзаконието (Deuteronomy) те са строго порицани като израз на най-грубо суеверие: "Non comedetis cum sanguine. Non augurabimini, nec obseruabitis somnia. Neque in rotundum attondebitis comam: nec radetis barbam. Et super mortuo non incidetis carnem uestram, neque figuras aliquas, aut stigmata facietis uobis. Ego Dominus." (Да не ядете кръв. Да не пророкувате и да не гадаете по сънища. Нито подстригвайте косите си в кръг, нито бръснете брадите си. Да не правите рани по телата си заради мъртвите и да не чертаете по себе си фигурки или стигми. Аз съм Господ.) "Filii estote Domini Dei uestri: non uos incidetis, nec facietis, caluitium super mortuo. Quoniam populus sanctus es Domino Deo tuo: et te elegit ut sis ei in populum peculiarem de cunctis gentibus, quae sunt super terram." (Вие сте синове на Господа, вашия Бог: да не правите рани по себе си и да не се подстригвате заради мъртвите; защото ти си свещен народ за Господа вашия Бог, и той те избра да бъдеш негов собствен народ измежду всички народи на земята.)
Вероятно тези два обичая били толкова строго забранявани, тъй като се възприемали от иудеите от езическите народи около тях, които действително в отчаянието си са стигали до такива екстравагантни и дори неприлични траурни практики за мъртвите, които обаче са крайно неприемливи за един избран народ на Иехова. Със сигурност, тези обичаи, дори и да не стигат до крайни форми, се свързвали с проява на варварство и се считали за крайно унизителни, заради това не е никак изненадващо, че откриваме подобни забрани и сред други народи. Така например, кодексът на Солон в Атина забранява на опечалените да разраняват и да издраскват своите и чуждите лица. Десетте Божи заповеди, които също се основат на това най-ранно законодателство, не позволяват на жените да раздират и обезобразяват лицата си по време на погребалните ритуали. Тези два обичая – бръсненето на главата и раздирането на лицето – могат да бъдат открити разпространени из целия свят, във всички времена и във всички раси. Първият от тях нас не ни интересува толкова от гледна точка на предмета на нашето изследване, но наистина би било любопитно да изследваме идеята, залегнала в основата на “прорязването на лицето заради мъртвите”. Тази практика е съществувала в древността сред асирийцие, арабите, скитите и такива народи като моабитите, филистинците и финикийците. Йордан съобщава, че Атила бил оплакван “не с женски стенания, празни погребални песни и сълзи, но с кръвта на войни и силни мъже.” Сред много африкански племена, сред полинезийците от Таити, на Сандвичовите острови и по целия Тихоокеански архипелаг, сред аборигените от Австралия, Нова Зеландия и Тазмания, сред патагонците, сред индианците от Калифорния и Северна Америка, както и сред много други раси, траурът по мъртвите винаги се е придружавал от разраняване на тялото, докато кръвта не потече свободно от раните. Не било непознато дори роднините на починалия да причиняват ужасни осакатявания на телата си и се считало, че този, който бил най-безжалостен и най-жесток към себе си, оказвал най-голяма чест и уважение към мъртвия. Основният елемент в този ритуал се състои във факта, че трябва да бъде пролята кръв и по този начин да се установи своеобразен договор с мъртвите, така че те да получат това, от което се нуждаят, доброволно, за да не се върнат и да си го вземат по насилствен начин и при много по-ужасяващи обстоятелства. Ако хората не били готови да от кръвта си на мъртвеца, той щял сам да се върне и да я вземе. Така че е съвсем естествено да вярват, че е далеч по-добре да дадат част от кръвта си, без да се противят и по този начин да спечелят покровителството на духа, отколкото да откажат това, което призракът неизбежно щял да вземе, и то с отмъщение и гняв.
Много австралийски племена считали кръвта за най-доброто лекарство за болни и слаби хора. Разбира се, то няма нищо общо с научното преливане на кръв, прилагано от някои доктори в днешно време и което било познато като успешна лечебна практика в средновековната и медицината от по-късно време. Бони, един австралийски пътешественик, разказва, че сред някои племена по бреговете на река Дарлинг в Нов Южен Уелс “на тежко болните или слаби хора се давала кръв от приятелите им мъже, която се взимала от телата им по вече описания начин”, т.е. чрез отваряне на вената от лакътя на ръката и събирането на кръвта в дървен бокал или някакъв подобен съд. “Обикновено кръвта се приемала в сурово състояние от болния, който я поднасял към устните си като желе посредством палеца и пръстите си.” Трябва да се отбележи, че аборигените твърдо вярвали в съществуването на душата след смъртта и доколкото кръвта приживе се считала за най-мощната и питателна храна, тя би трябвало да запазва живителните си качества и за преминалите в отвъдното. Те не приемали смъртта като тотално и вечно разделение.
Всичко това ни дава възможност да разберем какво стои в основата на практиката да се изранява тялото и да се пролива кръв в случай на смърт. И въпреки че вероятно първоначалното значението било изгубено и че изброените примери за раздиране на тялото не били нищо повече от израз на скръб и тежка загуба, без съмнение кръвта, която скърбящите проливали при този траурен обред, е имала за цел да освежи починалия и да го снабди със сили и енергия в неговото ново състояние. Следователно тези практики са свързани с умилостивяването на мъртвите, и още повече, с установяването на известен интимен контакт с мъртвите, което без съмнение носи характера на некромантия. Те не само съдържат черти на вампиризъм, но в същността им стои вярата, че мъртвият е способен да поддържа известно състояние на полуживост, плячкосвайки жизнена енергия, т.е. пиейки кръвта на живите. Ето как можем да си обясним, защо тези езически, ако не кажем и нещо по-лошо, обичаи били толкова безкомпромисно отричани и забранявани от законодателството на Моисеи. И на тези закони в никакъв случай не трябва да се гледа като на обикновени санкции срещу една неприлична, свързана с езически елементи, церемония. В тях се крие нещо по-дълбоко. Подобни ритуали не били освободени от ужасните суеверия на черната магия и в подхранването на вампира дотогава, докато сам не насити жаждата си за гореща, солена кръв и подут и натъпкан, не се отскубне подобно на някаква демонична пиявица.
Думата “вампир” (В английския текст Самърс предлага две форми “Vampire” и “vampyre” – Бел. на Пр.) идва от унгарската форма “vampir”. Думата обаче по-скоро има славянски произход, тъй като се среща в същата форма в руския, полския, чешкия, сръбския и българския език, като на български се срещат и вариантите vapir и vepir; в древноруски – vepyr, vopyr, opyr; в руски – upir, upyr; южноруски – upuir; полски – upier. Миклошич предлага турската uber (‘вещица’) като възможен източник за произхода на думата. Друг вариант, който изглежда по-малко вероятен, е коренът Pi ‘пия’, с префикс va или av. От корена Pi идва гръцкия глагол {pi'nw} - ’пия’, някои от темпоралните форми на който се образуват от корена Po – като формата на перфекта {pe'pwka}, бъдеще време на пасивния залог {poðh'somai}, към който трябва да се добави и перфектната форма на инфинитива {pepo'sðai}, която се среща при Теогонит. Оттук имаме аеолийската(?) дума {pw'nw}, а също и {potamo's} със значение на ‘прясна, годна за пиене’ вода{po'timon u!'dwr}.
Санскритските форми са pâ, pî, pi-bâmi (лат. Bibo – ‘пия’); pâ-nam (лат. potus) pâ-tra (лат. poculum); латинските po-tus, po-to, po-culum и т.н., с които се свързва глаголът bibo и неговите множество форми и производни (корена bi – ‘и’); славянското pi-tî/ пи-я (лат. bibere); литовското po-ta (лат. Ebriositas – ‘пиянство’) и още много други варианти.
В това отношение би следвало да цитираме Ралстон (Ralston), въпреки че трябва да имаме предвид, че в някои детайли той е остарял. The Songs of the Russian People (Песни русского народа), откъдето ще цитирам следващия откъс, е публикувана в началото на 1872 г. За вампирите пише следното нещо: “Самото име никога не е било достатъчно задоволително обяснено.Във формата вампир (vampire) [южноруското upuir и по-архаичната форма upir] обикновено се свърза с литовската дума wempti=”пия”и wempti, wampiti =”ръмжа, мърморя”, и се извежда от корена от корена pi [пия] с префикс u = av, va. Ако тази деривация е правилна, характерната особеност на вампира би могла да бъде възприета като вид кърваво опиянение. В съответствие с тази представа хърватите наричат вампира pijauica (пиявица); сърбите пък казват за човек, чието лице е почервеняло от постоянно пиянство, ‘почервенял като вампир’; освен това сърбите и словаците наричат закоравелите пияници ‘Vlkodlak’ (влкод-члак, т.е. вурдалак). Словенците и кашубите наричат вампира vieszey – име близко до това, с което в нашия език, а също така и на руски, се нарича роденият от вещица. Поляците наричат вампира upior или upir, като последната форма се среща също така и на чешки.” В Истрия вампирът е познат като strigon, а сред власите съществува вампир, наричан murony. В Гърция се срещат и някои местни названия за вампирите: {sarkwme'nos} – ‘облеклия се в плът’ (Кипър); {Greek a?naikaðou'menos} – ‘който се изправя от гроба си’ (Тенос); {a?'lyutos} – ‘неразложения’ (Китнос); а в Китера са разпространени трите думи {a?na'rraxo}, {la'mpasma,} и {la'mpastro}, за които бих казал, че не са намерени задоволителни обяснения и дори такъв голям специалист по старогръцки като мистър J. C. Lawson ги определя като непреводими. Нютон в своето съчинение Пътешествия и открития в Леван (Newton, Travels and Discoveries in the Levant I, p. 212), и особено Пешли в своите Пътешествия в Крит (Pashley, Travels in Crete, II, p. 207) споменават едно название, което се използвало в Родос и главно в Крит – {kataxanos}. Етимологията на тази дума не е установена. Пешли предполага, че би могла да означава “разрушител” ("destroyer"), но мистър Lawson я свързва с Kara и корена {xan-} – ‘зея, разтварям широко уста’, което създава представата за разтворените устни на вампира, или os hians, dentes candidi (разтваряйки устни, ослепително бели зъби), както казва Леон Алачи (Leone Allacci).
Сент Клер (St. Clair) и Брофи (Brophy) в изследването си Twelve Years' Study of the Eastern Question in Bulgaria, 1877 отбелязват: Чистите българи наричат това същество [вампира] с изконната славянска дума upior, гагаузите (или българите със смесен произход) използват obour (обур), която е турска дума; в Далматия е познат като Wrikodlaki, което представлява просто развален вариант на гръцката дума bruko'laks.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:38 pm

Думата вампир (vampir, vampyr) очевидно не е позната в Гърция, а най-общоупотребимото название е bruko'lakas, което би могло да се транслитерира като vrykolakas – вриколакас (мн.ч. vrykolakes – вриколакес). Тозер (Tozer) дава турския вариант vurkolak – вурколак, а Хан (Hahn) записва, че някои албанци използват гръцкото bourbola'k-ou за неспокойни мъртъвци. Наистина в някои части на Македония, където гръцкото население е в постоянна връзка със славянските си съседи, особено в Меленик на североизток, е била възприета формата ba'mpuras или bo'mpuras като синоним на vrykolakas в неговото типично гръцко значение, но не е ли достатъчно странно, че освен това единствено изключение в цяла Гърция и по гръцките острови думата “вампир” не се среща никъде. Кораес (Coraes) отхвърля славянския произход на думата vrykolakas, като се опитва да свърже месния вариант borbo'lakas с хипотетичната древногръцка дума mormo'lyks, явяваща се предполагаем еквивалент на mormolu'kh, използвана от географа Страбо (Strabo) и на mormolukei'a, използвана от Арианус от Никомидия (Arrianus of Nicomedia) в неговите Разсъждения на Епиктет (Diatribai` E?pikth'tou), а също така и на още по-често срещаната mormolukeîon, която намираме в Аристофан (Aristophanes, Thesmophoriazuasae):

eî?ta dia toûton taîs gunaikwnítisin
sfragîdas èpibállousin h'?dh kaì moxloús,
thrôûntes h!mâs, kaì proséti Molottikoùs
tréfousi, mormolukêîa toîs moixoîs, kúnas.

Думата се среща отново и във Федон на Платон: Greek toûton oû!n peirw'meða peíðein mh` dedíenai tòn ðánaton w!'sper tà mormolúkeia. Формата, разбира се, е производна умалителна на Мормо (Mormw) – и означава ‘дяволче’ (hobgoblin), или в други случаи ‘таласъм с ужасен вид’. Теорията е патриотична и остроумна, но Бернард Шмид (Bernard Schmidt) и всички останали специалисти са на мнение, че тя е изцяло неправилна и съвременната гръцка дума vrykolakas – вриколакас без съмнение би следвало да се отъждестви с една обща за всички славянски езикови групи дума. Това е словенска дума volkodlak, vukodlak, vulkodlak. Тя е сложна по състав, като първата част означава ‘вълк’, а втората, въпреки че пряка връзка не може да бъде направена, се свързва дума blaka, което на старославянски, новославянски и сръбски означава ‘грива, четина’ на крава или кон или конска грива. Но каквито и анализи на знаковата структура на тази сложносъставна дума да бъдат направени, нейната синтетическа употреба във всички славянски езици, с изключение на един, е еквивалентна на английската “werewolf”, шотландската “warwulf”, германската “Werwolf” и френската “loup-garou”. Единственият език, в който тази дума се различава от подобна интерпретация, е сръбският, където тя се употребява със значение на “вампир” (“a vampire”). Би следвало да отбележим обаче в тази връзка, че славяните, и особено сърбите, вярват, че човек, който приживе е бил върколак (werewolf), след смъртта си се превръща във вампир и в този смисъл двете понятия са много тясно свързани. В някои райони, и по-специално в Елис, дори се смята, че този, който яде месото на овца, убита от вълк, след смъртта си може да стане вампир. Въпреки че вярванията за върколаците и вампирите в много отношения си приличат и дори в някои елементи са почти идентични, трябва непременно да имаме предвид, че между тях съществува, особено в славянската традиция, едно много съществено различие. Славяните много ясно определят вампира като неразложено и оживяло мъртво тяло, което става от гроба си – в противен случай не би могло да се говори, че става дума за вампир. Както вече имахме възможност да отбележим, навярно не би било преувеличено да кажем, че концепцията за вампира и неговите характерни особености е славянска и би могла да бъде открита предимно сред балканските държави, в Гърция, Русия, Унгария, Бохемия, Моравия и Силезия. Разбира се, съществуват множество варианти на Запад и Изток и в другите страни могат да бъдат открити множество разкази за вампири, които отговарят на славянската норма, но извън изброените от нас области появите на вампири са много редки, докато в своите владения те и до днес всяват ужас и хората се страхуват не толкова от призраци, колкото от възвръщането на мъртво тяло, подуто и подпухнало, с капеща по него кръв и изпълнено с някакъв отвратителен и демоничен живот.
В датския и шведския език намираме формата vampyr; в холандския – vampire; във френския – le vampire; в италианския – vampire; в съвременния латински – vampyrus. Oxford English Dictionary определя значението на думата вампир (vampire) по следния начин: “Свръхестествено същество със зла природа (според първоначалните странни поверия – оживен труп), което търси своето препитание, и по този начин причинява увреждане, като пие кръв от спящи хора; мъж или жена, които притежават подобни анормални склонности.” Първият пример на употреба на тази дума в литературата, който би могъл да бъде установен, намираме в The Travels of Three English Gentlemen, написан около 1734 г., публикуван в Том IV на Harleian Miscellany, 1745 г. Там откриваме следния откъс: “Не трябва да пропуснем да отбележим тук, че нашият земевладелец [в Лаубах] (Laubach) изглежда, че се отнасяше с особено внимание към казаното от барон Валвазор (Valvasor) за вампирите (Vampyres), които по думите му изобилствали в някои части на страната. Счита се, че тези вампири представлявали тела на умрели хора, оживени от зъл демон, които ставали от гробовете си през нощта и пиели кръвта от много живи, като по този начин ги унищожавали.” Скоро думата и идеята за вампирите става дотолкова популярна, че например в Citizen of the World (1760-2) на Оливър Голдсмит (Oliver Goldsmith) тя може да бъде открита в една съвсем обикновена делнична фраза: “От месото той се пресища и най-накрая започва да пие кръв като вампир.”
При Джонсън, от изданието на Латам (Latham, 1870) намираме: “Вампир. Престорен демон, за когото казват, че си доставя удоволствие като пие човешка кръв, и който оживява телата на мъртвите, за които казват, че след като бъдели изровени, били намирани свежи и изпълнени с кръв.” Ето един цитат от Observations on the Revolution (1688, 1741) на Форман, който показва, че много рано думата придобива и своето метафорично значение: “Те са вампири за народа и грабители на кралството.” Дейвид Мелет (David Mallet) в своето произведение Zephyr, or the Stratagem пише:

Can Russia, can the Hungarian vampire
With whom call in the hordes and empire,
Can four such powers, who one assail
Deserve our praise should they prevail?

(Ще успее ли Русия, ще успее ли унгарските вампири, с варварските орди и империята, ще може ли такива сили, срещу които се изправя сама, да заслужи нашите похвали, ако ги победи?)
Някои пътешественици и учени автори са писали за вампирите през ХVІІ в. Така ние разполагаме с прочутия текст De Graecorum hodie quorundam opinationibus на Леон Алачи (Leone Allacci), публикуван в Кьолн през 1645 г.; с няколко подробни разказа в Relation de ce qui s'est passé a Sant-Erini Isle de l'Archipel на отец Франсоа Ришар (Father François Richard), йезуитски свещеник от остров Санторини (Thera), чийто труд бил публикуван през 1657 г. в Париж; Пол Рико (Paul Ricaut), който известно време служил като английски консул в Смирна, в своята The Present State of the Greek and Armenian Churches Anno Christi (Лондон, 1679) споменава за съществуващата традиция, прилагайки много конкретни примери, но на практика той не използва думата “вампир”. През 1679 г. Филип Рор (Philip Rohr) публикува в Лайпциг своя тезис De Masticatione Mortuorum, който през ХVІІІ в. бива последван от редица академични трактати като Dissertatio de Hominibus post mortem Sanguisugis, uulgo dictis Vampyren (Дисертация за хората, които след смъртта си стават кръвопийци, или просто казано вампири) на John Christopher Rohl и John Hertel (Лайпциг, 1732); Dissertatio de cadaueribus sanguisugis на John Christian Stock, публикувана в Иен през същата година; Dissertatio de Uampyris Seruiensibus на John Heinrich Zopfius и Charles Francis van Dalen, която се появява на следващата година; всички от тях по някакъв начин постилат пътя пред John Christian Harenberg за неговия Von Vampyren (За вампирите).
През 1744 г. в Неапол излиза "presso i fratelli Raimondi" (издадено от братя Рамонди) широко популярната Dissertazione sopra I Vampiri (Дисертация за вампирите) на Gioseppe Davanzati, архиепископ на Трани. Преди това книгата била добре известна като ръкопис – "la sua Dissertazione sopra i Vampiri s'era sparsa per tutta l'Italia benchè manoscritta" (Неговата дисертация за вампирите се разпространяваше из цяла Италия още като ръкопис), казва анонимният биограф – а копие от нея била представена на Светия отец, учения Бенедикт ІV, който в писмо от 12 януари 1743 г. изказва любезно своите благодарности на автора с щедри комплименти за неговата работа. "L'abbiamo subito letta con piacere, e nel medesimo Tempo ammirata si per la dottrina, che per la vasta erudizione, di cui ella è fornita" (С голямо удоволствие имахме възможност да прочетем неговата дисертация, заслужаваща нашите възхищения с голямата ерудиция, с която е изпълнена), пише папата. Не би било излишно да направим няколко кратки наблюдения над Dissertazione sopra I Vampiri, която въпреки че има второ издание ("Napoli. M.DCC.LXXXIX. Presso Filippo Raimondi"), изглежда е напълно непозната в Англия, тъй като за голяма изненада дори в библиотеката на Британския музей липсва копие от нея. Бих искал да отбележа, че въпреки добрата аргументация на архиепископа и неговите философски заключения, считам за напълно допустимо, запазвайки цялото си уважение към неговата ерудиция и умение да защитава позицията си, да не се съглася и дори да изразя противно на неговото становище.
Джузепе Даванцати (Gioseppe Davanzati) е роден в Бари на 29 август 1665 г. Започва да учи в Йезуитския колеж в родния си град, а след като навършва 15 години, се премества в университета в Неапол. Още тогава той решава да стане свещеник и след три години, когато родителите му вече не били живи, постъпва в университета в Болоня, където се отличава със завидни умения в естествените науки и математиката. Следващите няколко години Джузепе прекарва в пътешествия, като през по-голямата част от времето остава в Париж – "essendo molto innamorato delle maniere, e de'costumi de' Francesi" (бидейки просто влюбен в маниерите и обичаите на французите). Посещава Испания, Португалия, Нидерландия, Германия и Швейцария, като не веднъж е изразявал желанието си да обиколи Англия, "nobil sede dell 'Arti e delle Scienze" (благородно пристанище за изкуствата и науките), но винаги се случвало нещо, което възпрепятствало неговите намерения. В началото на управлението на Климент ХІ (1700 – 1721) той бил повикан в Италия, и след като бил ръкоположен за свещеник от епископ Монтемартино (Montemartino (Salerno), бил назначен за ковчежник на прочутото светилище на Свети Никола в Бари. Неговият ум не останал незабелязан и не след дълго Даванцати бил изпратен от папата в качеството на извънреден легат при император Чарлз VІ във Виена с изключително трудна и важна мисия, която той изпълнил блестящо и след като се завърнал, бил възнаграден с архиепископски сан на Трани, както и с други отличия. Този благороден прелат се ползвал с благоволението и на наследниците на папа Климент ХІ – Инокентий XIII (1721-1724), Бенедикт XIII (1724-1730) и Климент XII (1730-1740), а когато след смъртта на този последен понтифк бил избран кардинал Просперо Лоренцо Ламбертини (Prospero Lorenzo Lambertini), който приел името Бенедикт ХІV, Джузепе Даванцати вече имал стар и близък приятел на престола на Свети Петър. Въпреки 75-те си години, архиепископ Даванцати се отправил за Рим, където целунал краката на новия папа, който го приел с изключителна любезност и му оказал всякаква почит. След смъртта на монсеньор Криспи, архиепископа на Ферара, Върховният понтиф на 2 август 1746 г. назначил Джузепе Даванцати на длъжността архиепископ на Александрия, която останала овакантена след кончината на упоменатия прелат. В началото на февруари 1755 г. архиепископ Даванцати заболял от тежка простуда, която преминала във възпаление на белите дробове. През нощта на 16-и същия месец, след като се причастил със Светите Дарове, той се споминал, навършвайки 85 години, 5 месеца и 16 дни.
Повод за написването на Dissertazione sopra I Vampiri станали множеството дискусии, които се водили в Рим през 1738-9 г. в квартирата на кардинал Шратембах (Schrattembach), епископ на Олмюц. Те били организирани във връзка с официалните доклади за случаи на вампиризъм, които постъпвали от канониците на неговия диоцез. Кардиналът търсел съветите и сътрудничеството на различни образовани членове на Свещената Колегия, както и на други прелати, ползващи се с висок авторитет заради своята опитност и проницателност. Между тях бил и Даванцати, който откровено признал, че докато кардиналът не се обърнал към него за съвет и не му изложил подробно цялата работа, той нямал и най-малка представа за това какво представлявали вампирите. Работата на Даванцати започва с изложението на различни добре известни и автентични случаи на вампиризъм, и по-специално онези, които се появили по това време в Германия в периода между 1720 и 1739 г. Той демонстрира добро познаване на литературата по този въпрос и решава, че разглежданият феномен не би могъл да бъде отнесен към категорията на виденията и призраците и трябва да бъде обяснен по друг начин. Даванцати намира, че с малки изключения древните и модерните философи като че ли не познават феномена на вампиризма, който той, позовавайки се на подходящи цитати от Malleus Maleficarum и Delrio, справедливо определя като диаболичен по своя характер, независимо дали е илюзия или не. По-нататък Даванцати разглежда изключително подробно в рамките на няколко изключително интересни глави докъде може да се простира силата на демона. В Глава ХІІІ се разглежда "Della forza della Fantasia" (Силата на въображението), а в Глава XIV авторът изказва твърдението, "Che le apparizioni de'fantasmi, e dell' ombre de' Morti, di cui fanno menzione gli Storici, non siano altro che effetto di fantasia" (че явленията на призраци и сенки на мъртъвци, за които споменават историците, не са нищо повече от плод на въображението). На това място ние бихме се въздържали да се присъединим към неговия извод и днес всички биха се съгласили, че логиката, с която Даванцати аргументира твърдението си, е най-малкото опасна. Не бихме могли да приемем и това, че "Che l'apparizione de' Vampiri non sia altro che paro effetto di Fantasia" (появите на вампири не са нищо друго освен плод на въображението). Истината се намира много по-дълбоко, както добре съзнава това Леон Алачи (Leone Allacci). Въпреки всичките си недостатъци и ограничения, Dissertazione sopra I Vampiri заслужава внимателното си изучаване, тъй като в нея има много добре представени материали и много ценни неща, въпреки че в светлината на едно по-пълно изследване и по-точно познание, заключенията на автора не биха могли да получат сериозно потвърждение.
Още по-голяма известност от книгата на Даванцати получава Dissertations sur les Apparitions des Anges, des Démons et des Esprits, et sur les Revenants et Vampires de Hongrie, de Bohême, de Moravie, et de Silésie (Дисертация за явленията на ангели, демони и призраци, а също така и за появите на вампири в Унгария, Бохемия, Моравия и Силезия), която излиза през 1746 г. в Париж чрез издателството на Дебюре старши (в два тома). Книгата била преиздавана нееднократно, като през 1759 г. е преведена на английски, а през 1752 на немски. Второто издание се появява през 1757 – 58 г. Дисертацията оказва изключително влияние, цитира се нееднократно и затова ми се струва уместно да кажа няколко думи за нейния високоавторитетен автор.
Дон Огюстен Калме (Dom Augustin Calmet), който освен това е известен библейски екзегет, е роден в Мени-ла-Орн (Ménil-la-Horgne), близо до Комерси, Лотарингия (Commercy, Lorraine) на 26 февруари 1672 г. и умира в абатство Сенон, близо до Сен-Де на 25 октомври 1757 г. Учи се при монасите от Бенедиктинския манастир в Брей, а през 1688 г. се присъединява към този учен орден в абатството Св. Мансюи в Тул. На следващата година бил подстриган за монах, а на 17 март 1696 г. бил посветен в духовен сан. В абатство Муайен-Муте, където преподавал философия и теология, той успял да ангажира цялата общност в събирането на материали за своята пространна работа върху Библията. Първият том от неговите огромни коментари излиза в Париж през 1707 г. под заглавието Commentaire littéral sur tous les livres de l'Ancien et du Nouveau Testament (Буквално тълкувание на всички книги от Вехтия и Новия Завет), а последният от 23-томното издание (във формат ¼ ) бил публикуван през 1716 г. Няколко много важни преиздания на книгата излизат в продължение на целия ХVІІІ в., включително две латински версии – едната, направена от Ф.Вичели (F. Vecelli), която излиза във Венеция и Франкфурт в 6-томно фолио през 1730 г.; а другата, направена от Манси Лука (Mansi, Lucca) в 9-томно фолио (1730 – 1738 г.), от което са известни поне още две последващи преиздания. Разбира се, възможно е при един такъв мащабен труд да се намерят и места, които да бъдат изложени на критика, но без съмнение неговите достойнства са непреходни, а демонстрираната ерудиция наистина впечатляваща. И това е само един от многото научни трактати, които Дон Калме издава на библейска тематика, а тяхната ценност била толкова голяма, че изследванията му постоянно били превеждани както на латински, така и на основните по това време европейски езици. А като прибавим към това неговите исторически и философски съчинения, творческата дейност на този велик учен придобива почти невероятни измерения. Такъв забележителен човек разбира се не би могъл да остане без почести в собствената си конгрегация, но само благодарение на неговите настойчиви молитви, папа Бенедикт ХІІІ се отказва от намерението си да му даде кардиналска митра, тъй като този понтифик търсел всякакви начини да изрази огромното си уважение и да награди по достойнство заслугите и учеността на сенонския абат.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:45 pm

Днес може би най-известният труд на Дон Калме е Traité sur les Apparitions des Esprits, et sur les Vampires (Трактат за явленията на духове и вампири), като в предговора към него той посочва причините, които са го подтикнали да пристъпи към такова изследване. Един от аспектите, на които акцентира той, би следвало непременно да имаме предвид и безспорно заслужава да бъде разгледан подробно. Вампирите, както вече видяхме, изобилстват предимно в славянските страни и не би могло да се каже, че този вид същества били добре познати в Западна Европа преди края на ХVІІ в. Без съмнение имало случаи на вампиризъм, и те били зафиксирани по съответния ред. Също така някои аспекти на магьосничеството до голяма степен се доближават до традицията на вампиризма, особено в случаите, при които се упражнява зла сила, чрез която вещиците причинявали на своите врагове болести, от които те започвали да отслабват, да губят силите си и да съхнат, заприличвайки на мъртва слама. Това обаче не е вампиризъм сам по себе си. По-пълни сведения за тези ужаси започнали да достигат до Западна Европа през ХVІІІ в. и веднага до голяма степен хвърлили светлина върху несвързаните случаи, които били записвани от време на време, но които оставали изолирани и не били отнасяни към някоя определена категория. След като дълго изучава този предмет през 1746 г. Дон Калме отбелязва, че известни събития, феномени, движения и проявления на фанатизъм от психически или свръхестествен порядък могат да бъдат различени и характеризирани в определени страни. И продължава: „През последните 60 години ние слушаме и ставаме свидетели на нова серия от свръхестествени инциденти и явления. Унгария, Моравия, Силезия и Полша принципно са театрите, където това се случва. Там научаваме как мъртъвци, хора, които са били мъртви от няколко месеца, да кажем, се завръщат от гробовете си, чувани са да говорят, да се разхождат, да нападат селищата, да поразяват хора и животни като изпиват кръвта им, от което хората заболявали и впоследствие умирали. Човек не може нито да се освободи от тези ужасни посещения, нито да се защити от техните атаки, докато не извади труповете от гробовете им, не забие остър кол в телата им, не отреже главите им и не откъсне сърцата им; или пък докато не изгори телата им до пепел. Хората наричат тези същества упири, или вампири, което ще рече кръвопийци и особеностите, които им се приписват са толкова необикновени, толкова подробно представени, придружени с такива правдоподобни обстоятелства, каквито са всички онези неща, за които можем да съдим от думите на свидетели, произнесени под най-строга клетва, че изглежда невъзможно да не приемем вярванията, които преобладават в онези страни, че тези явления наистина излизат от гробовете си и са способни да предизвикат онзи ужасяващ ефект, който повсеместно им се приписва... Бруколакът (vrykolakes) от Гърция и Архипелага е явление от съвсем различен род.” По-нататък авторът заявява, че има сериозни основания въпросът за вампирите да бъде проучен и особено онези от тях, които изобилствали в Унгария, Моравия, Силезия и Полша, въпреки че самият той съзнава, че може да претърпи критика от двете страни. Много хора биха го упрекнали за дързостта да постави под съмнение някои детайли от разкази, чиято достоверност е много добре установена, докато други биха казали, че просто си губи времето като пише по сериозен начин за един предмет, който им се струва повърхностен и глупав. „Както и да се погледне на това – продължала той – на която и позиция да застанете, считам, че би било полезно и наистина необходимо тези въпроси да бъдат проучени и изследвани, тъй като имат много сериозно отношение към самата религия. Защото ако е истина, че вампирите могат наистина да се връщат от гробовете си, тогава става необходимо тази истина да бъде аргументирана и доказана; ако пък такова вярване е погрешно и илюзорно, от интерес на самата религия е да бъде посочено заблуждението на вярващите в тази идея и да бъде показана безпочвеността на тяхното суеверие, заблуда, която лесно може да придобие много сериозни и много опасни последици.”
В първа глава на втория раздел от своята работа, която директно се занима с вампирите – първия раздел, който е въведение, се занимава с призраци и видения от най-различен тип – Дон Калме отново дава определение за вампира. С риск отново да се повторим, неговите думи следва да бъдат цитирани: „Призраците (ревенанти) от Унгария, или вампирите… са хора, които са били мъртви от известен значителен период от време, може да става дума за по-дълъг или по-къс период, които излизат от гробовете си и отиват да тормозят живите като изпиват и източват кръвта им. Тези вампири се явяват визуално пред хората, чукат на вратите им и причиняват звук, който отеква в цялата къща и щом успеят да прекрачат прага, незабавно започва да се сее смърт. Този вид призраци наричат вампири или упири, което в славянските езици означава кръвопийци. Единственият начин тези проявления да бъда прекратени е като се разкопае трупът, след което се отреже главата, забие се дървен кол през гърдите на тялото и се откъсне сърцето; другият вариант е трупът да бъде изпепелен.”
Тук трябва да отбележим, че в нашата работа понякога ще се разглеждаме и случаи на духове от семейството на вампирите, както и сродни поверия и традиции, но есенциалните характеристики на вампирите се състоят във факта, че те са мъртви тела, които са оживени за нов ужасен живот, които излизат от гробовете си и нападат живите същества, като изпиват кръвта им, който им дава нов живот и свежа енергия. И тъй като вампирите се срещат нерядко и в Гърция, нека да се спрем на гръцките автори, които пишат за това бедствие. Един от най-ранните, макар че не може да се каже първия, от писателите през ХVІІ в., който се занимава с въпроса за вампирите е Леон Алачи (Leone Allacci), по-известен като като Лео Алациус (Leo Allatius). Този начетен учен и теолог е роден на о. Хиос през 1586 г. и умира в Рим на 19 януари 1669 г. На 14 години той постъпва в Гръцкия колеж в Рим и след като завършва академичния курс със забележителни постижения, той се връща в Хиос, където оказва голяма помощ на латинския епископ Марко Джустиниани (Marco Giustiniani). През 1616 г. Алачи получава докторска степен по медицина от Sapienza (римски университет), а малко по-късно, след като бил назначен на работа във Ватиканската библиотека, станал преподавател по реторика в Гръцкия колеж. През 1622 г. папа Григорий ХV го изпраща в Германия като надзирател по транспортирането до Рим на пфалцграфската библиотека на Хайделберг, която Максимилиан І предоставил на папата в замяна на големи субсидии, чрез които осигурил военната си кампания срещу федерацията на протестанските принцове. Тази важна задача, която предвид неспокойната ситуация в страната била изключително трудна, Алачи успял да изпълни с най-голям успех и по време на управлението на Урбан VІІІ и Инокентий Х продължил своята работа във Ватиканската библиотека, концентрирайки се предимно в изучаването на пфалцграфските ръкописи. През 1661 г. Александър VІ като признание за широките му познания и голяма ерудиция го назначил за кустодиарий на тази библиотека. Той бил горещ привърженик на унията (обединението на римската и православната църква – бел. на Пр.) и на тази тема посвещава голямото си съчинение За вечното съгласие между Западната и Източната Църква (De Ecclesiae Occidentalis atque Orientalis perpetua consensione), което било публикувано в Кьолн през 1648 г. В дисертацията се подчертават всички аспекти, по които двете църкви са единни, като разногласията са омаловажено колкото е възможно повече.
В трактата си De Graecorum hodie quorundam opinationibus, Кьолн – 1645, Алачи разглежда много предания, като между тях отделя значително внимание и на вампирите, за които пише следното: Вриколаците (vrykolakas) са тела на хора с порочен и покварен живот, много често на такива, които са били отлъчени от своя епископ. Такива тела за разлика от останалите трупове не се разлагат, след като бъдат погребани, нито стават на прах, но притежавайки, както се смята, изключително жилава кожа те се разширяват и раздуват дотолкова, че ставите им почти не могат да се прегънат; кожата им се разтяга като пергамент, който слагат на барабаните и когато я удариш, издава звук, поради което вриколаците (vrykolakas) са наричани още и {Greek tumpaniaîos} ‘тъпанообразни’.” Според автора демонът може да обладае такова тяло, което може да стане от гроба си и предимно нощем да се появи из улиците на селището, да чука на вратите на хората и да вика обитателите на къщите по име. Но ако повиканият несъзнателно отговори, той на следващия ден ще умре. Вриколаците обаче никога не викали името на човека два пъти, и затова хората от Хиос винаги изчаквали викът да се повтори преди да отговорят на когото и да било, който чукал нощем на вратите им. „Казват, че тези чудовища били толкова опасни за хората, че на практика можели да се появяват и през деня, дори на обед, като не се ограничавали единствено с посещения на домовете, но се срещали в полето, по лозята и пътищата, като изведнъж се нахвърляли над работещите или пътуващите, като с ужасния си вид предизвиквали смъртта им, без дори да ги докоснат или продумат.” Случаи на внезапна смърт без никаква видима причина предизвиквал сериозни подозрения и каквито и да било поводи за безпокойство или при разпространението на каквито и да било слухове за появата на призраци, карали хората да изравят трупа, който обикновено се оказвал във вече гореописаното състояние.
Без де се колебаят „те изваждали тялото от гроба, свещеникът прочитал определените молитви, след което го хвърляли в пламтящата клада. Още преди да завършат молитвите, кожата започва да се свива, всички членове се разпадат, докато накрая трупът на са превърне на пепел.” По-нататък Алачи отбелязва, че тази традиция в Гърция не е нова и по никакъв начин не трябва да се смята за нововъзникнала, тъй като, както ни казва, „от древни времена до днес много светци и благочестиви хора, изповядващи християнството, са се опитвали да ги извадят от заблуждението на това суеверие и да изкоренят това поверие от народното съзнание.” За тази цел се цитирал номоканона или авторитетния за Гръцката църква указ: „Относно мъртъвците, които са намерени цели и които наричат вриколаци.
Невъзможно е мъртвец да стане вриколак, освен чрез силата на дявола, който желаейки да се подиграе и да въведе в заблуждения някого, който с това да си навлече гнева на Небето, причинява това тъмно чудо, и по този начин много често през нощта чрез магия кара хората да си представят, че мъртвец, когото са познавали приживе, им се явява и разговаря с тях, или пък в сънищата си да виждат странни видения. Друг път могат да го срещнат на пътя, да, дори на главния път, разхождайки се насам-натам или пък стоейки на едно място, и дори повече от това, разказват, че той се нахвърлях върху хората и започвал да ги души или ги убивал.
Незабавно настъпва тъжна суетня, цялото село пощурява, надава вой и всички се отправят към гроба, за да изровят тялото на човека… и мъртвецът – някой, който отдавна бил починал и погребан – се оказва с плът и кръв… тогава насъбират множество сухи пръчки и като накладат голям огън хвърлят тялото в пламъците, докато не се превърне в пепел.”
Това, което е крайно любопитно, е, че след такава категорична декларация, че този феномен е суеверие и плод на фантазията, номоканонът продължава по следния начин: „Трябва да знаете обаче, че когато бъде намерено такова неразложено тяло, което, както вече казахме, е работа на дявола, вие незабавно трябва да извикате свещениците, които да се обърнат с молитва към Пресветата Майка на Бога… и тържествено да отслужат молебен за починалия заедно със съответния помен за душата.” Тази уговорка е много ясно доказателство за това, че авторът или авторите на този указ сами вярвали във вриколаците и ми се струва, че не биха прибавили такова значително предупреждение, ако не го намирали за абсолютно необходимо, и след като успокоили съвестта си със строгия официален тон на документа, те счели като своя обязаност да предложат съответни предпазни мерки в случай на възможен инцидент или вследствие на трудности и подозрения. В действителност сами те очевидно се опитвали да се защитят.
Във всеки случай Алачи не се колебае да изкаже своя възглед по въпроса. Той изцяло вярвал в съществуването на вампирите: „Върхът на безумието би било да се опитваме да отречем, че такива тела не рядко могат да се намерят в гробовете им неразложени и че чрез тях дяволът, ако Господ му позволи, създава най-ужасни и планове и козни, чрез които да навреди на човечеството.” Отец Франсуа Ришар, чието важно съчинение вече споменахме по-горе, недвусмислено заявява, че специално в Гърция дяволът може да си служи с мъртвите тела по същия начин, както с вещиците, като всичко това е възможно поради някакъв тайнствен замисъл на Провидението. Не може да има съмнение, че вампирите действат под някакво сатанинско влияние и по сатанински указания. Мъдрите думи на Свети Григорий Велики, въпреки че са казани по друг повод, биха могли съвсем правомерно да бъдат цитирани и тук: "Qui tamen non esse incredibilia ista cognoscimus, si in illo et alia facta pensamus. Certe iniquorum omnium caput diabolus est: et huius capitis membra sunt omnes iniqui." Всичко това разбира се може да стане само с божествено позволение. Авторът на Malleus Maleficarum в първата част ни учи, че „Трите Небоходими Съпътстващи елемента на Магьосничеството (Witchcraft) са Дяволът, Вещицата и Позволението на Бога.” В този смисъл трите необходими елемента за вампиризма са Деволът, Мъртвото тяло и Позволението на Бог.” Отец Ришар пише: „Дяволът оживява и изпълва с енергия тези мъртви тела, които за дълго време запазва в тяхната цялост; той се появява с лицето и външността на мъртвия, разхожда се нагоре-надолу по улиците или крачи по междуселищния път и полетата; той нахлува в домовете на хората, изпълвайки много със страх, други оставя вцепенени от ужас, а трети дори убива; извършва страшни и кървави дела и навява ужас във всяко сърце.” По-нататък добрият отец признава, че отначало вярвал, че тези проявления били просто духове от Чистилището, които се връщали, за да помолят за помощ, за меси или за горещи молитви; след като проучил внимателно случая обаче, скоро разбрал, че става въпрос за нещо съвсем различно, тъй като споменатите духове никога не причинявали ексцесии, насилствени нападения, унищожения на добитък или имущество и дори смърт. Следователно тези проявления са чисто дяволска работа, с която трябва да се занимаят свещениците през съботните дни, тъй като само тогава вриколаците си почивали в гробовете си и не се можели да излизат навън.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:46 pm

Трябва да отбележим, че събота е единственият ден от седмицата, който особено се избягва от вещиците и те никога не правят своите събирания (Sabbat) през него, тъй като този ден бил посветен на Пречистата Божия Майка. „Добре известно е – казва великият доктор Алфонсус (Alphonsus) – че съботният ден е посветен от Светата Църква на Мария, защото, както ни казва св. Бернард, на този ден след смъртта на Своя Син тя останала твърда във вярата. (Per illud triste Sabbatum stetit in fide, et saluata fuit Ecclesia in ipsa sola; propter quod, aptissime tota Ecclesia, in laudem et gloriam eiusdem Uirginis, diem Sabbati per totius anni circulum celebrare consueuit.) В Англия тази чудесна практика на посвещаването на този ден е позната още от англо-саксонския период, когато в Леофрийския требник била определена специална меса в чест на Богородица (Our Lady).
Мистър Г.Ф. Ебът (G. F. Abbott) в своето изследване Македонският фолклор разказва, че в Северна Гърция „се вярва, че хората, родени в събота (оттук и наричани саватиани Greek Sabbatianoì} или хора на съботата) притежават съмнителната привилегия да виждат духове и призраци, а също така да имат огромно влияние върху вампирите. Един местен жител от Сохо уверявал автора, че един такъв човек, роден в събота, бил известен с това, че успял да подмами един вриколак в хамбара и да го накара да брои зърната в купа сено.” Докато демонът се занимавал с тази работа саватианинът го нападнал и успял да го прикове на стената… В Ляковикия се вярва, че сабатарианите дължат своята сила на едно малко кученце, което върви след тях всяка вечер и прогонва вриколаците от пътя му. В такива случаи според поверието сабатарианинът е невидим за всички останали, освен за кученцето.
В събота свещеникът възглавява процесия до гробищата, където се намира тялото, за което се счита, че е обект на вампиризъм. Трупът тържествено се изважда „и в случай, че се окаже цял, това било сигурен белег за хората, че е служил като инструмент на дявола.”
Това неестествено състояние на мъртвото тяло се счита за сигурен признак за вампиризъм и въобще за характерна особеност за вампирите. В Гръцката църква се счита, че подобно явление е резултат от отлъчването, което становище съответства на декретите на православната църква, които ще разгледаме малко по-нататък.
Не е невъзможно според мен случаи на каталепсия или временно преустановяване на функциите на организма, които водели до преждевременно погребение, да са спомогнали за утвърждаването вярванията във вампира и феномена на вампиризма. Някои специалисти считат каталепсията за почти изцяло, ако не и пълно принадлежи към психическата област и със сигурност не може да се разглежда като заболяване в точния смисъл на думата, въпреки че тя може да бъде симптом за някакво неизвестно заболяване, възникнало в резултат на нервно разстройство. Един от най-изтъкнатите медицински специалисти казва, че „сама по себе си каталепсията не е смъртоносна.” Тя спада към категорията на хипнозиса и се счита, че има освежаващ ефект върху пациента, особено след изтощително ментално напрежение или психическо натоварване. Много често те възниква от съзнателна или подсъзнателна автосугестия и се описва като „крайно усилие на организма да даде изморените нерви необходимия отдих”. Без съмнение фаталната грешка, която много често е била допускана миналото, е прибягването до драстични мерки, чрез които да се ускори идването в съзнание на тялото, вместо всичко това да направи природата. Ако опитът се окаже успешен, той се отразява като страшен шок за копнеещите за отдих нерви; ако усилието не доведе до резултат, над пациента надвисва опасността или да бъде подложен на аутопсия, или да бъде погребан жив, трагедия, която, боя се, е сполетяла твърде много. Очевидно е, че досега сериозно внимание не е било обръщано на тези ужасяващи инциденти. Преди четвърт век в САЩ било изчислено, че почти всяка седмица ставал ясен или се съобщавало за случай на преждевременно погребение. Това означава, че рискът от такава опасност е огромен. В миналите векове, когато знанията били разпространени далеч по-малко, когато приемането на адекватни превантивни мерки били рядкост, ако и въобще е имало, случаите на преждевременно погребение, особено по време на епидемии или други бедствия, съвсем не са били извън реда на нещата. Би било подходящо да цитираме два или три примера от последно време, т.е. случили се в края на изминалото столетие, които са твърде показателни в това отношение.
Младо момиче от Индианапулис се върнало към живот, след като в продължение на 14 дни тялото й било неподвижно. Не по-малко от шестима доктори,след като извършили необходимите прегледи, подписали без никакво колебание смъртния й акт. Въпреки всеобщото мнение обаче брат й скочил и заявил, че момичето не е мъртво. Родителите били в горчива агония, но най-накрая трябвало да изнесат тялото. Момчето се мъчело всячески да предотврати това и в суматохата бинтът, който бил омотан около устата на девойката се разхлабил и паднал. Тогава всички забелязали, че устните на момичето треперели, а езикът леко се повдигал.”Какво искаш, какво искаш?” – извикало детето. „Вода” – ясен, макар и едва чут, бил отговорът на предполагаемия труп. Веднага била донесена вода, пациентът оздравял и живял още дълги години, радвайки се на добро здраве и нормален живот.
Една жена, която сега е главен иконом на един от най-големите приюти за сираци в САЩ, била два пъти обявявана за мъртва от докторите, които се грижели за лечението й; два пъти тялото й било увивано в булото на погребалния саван; и два пъти била възкресявана от своите приятели. Във втория случай, имайки предвид опита от предишния път, били взети екстраординерни предпазни мерки. Всички тестове, които били известни на медиците, били приложени и така да се каже, не останало място за съмнение. Най-накрая докторите напуснали къщата и гробарите се заели със своя тъжен бизнес. Случайно тялото било прободено от карфица и за всеобща радост на приятелите на жената, на убоденото място се появила малка капка кръв. Семейството настояло приготвянето на тялото за погребение да бъде отложено и след интензивно и настойчиво лечение пациентът се върнал към живот. Днес тя е един изключително активен и енергичен служител на администрацията. Трябва да отбележим, че жената след това казвала, че по време на безжизненото си състояние нито за момент не била изгубвала съзнание, че съзнавала всичко, което ставало около нея, че чудесно разбирала значението на всички тестове и прегледи, на които била толкова старателно подлагана, но в същото време изпитвала крайно равнодушие към техните резултати. Смъртният акт, който издали докторите, не пробудил в нея ни най-малка изненада или безпокойство. Подобно произшествие се случило и с един богат джентълмен, един от най-видните граждани в Харисбърг, Пенсилвания. След продължително боледуване тя като че ли починала от ревматично възпаление, усложнено от сърдечна недостатъчност. Били направени всички приготовления за погребението, но жената настояла да бъде отложено с една седмица – толкова голям страх изпитвала от преждевременно погребение. След два-три дена забелязали, че тялото се било раздвижило; очите се били отворили широко, а една от ръцете не се намирала в позицията, в която била грижливо поставена. Жената изкрещяла името съпруга си, при което той бавно се приповдигнал и с малка помощ успял да седне на стола. Още преди да дойдат докторите, които веднагически били повикани, той вече имал толкова сили и бил способен да се движи така, както не е могъл в продължение на целия период на неговото боледуване. Скоро той оздравял напълно, и това което е най-забележително, твърдял, че по времето, през което тялото му не е издавало признаци на живот, той много добре съзнавал всичко, което ставало около него, че скръбта на семейството му го изпълвала с ужасна агония и че бил ужасен от подготовката за погребението, но не бил в състояние да помръдне или да промълви дума.
Смъртта на Вашингтон Ирвинг Бишоп, знаменит телепат, предизвикала изключително голяма сензация по това време. Редица пъти той изпадал в каталептично състояние за по няколко часа, докато най-накрая неговият транс продължил дотолкова дълго, че двама доктори го признали за мъртъв. Днес има много малко съмнения, че аутопсията не е била извършена с необичайна прибързаност и че нещастникът не е бил жив преди хирургическият нож да проникне в мозъка му.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:50 pm

Въпреки че са документирани само няколко случая, инцидентите с преждевременно погребение и извършване на аутопсия върху живо тяло всъщност могат да са безброй. Едно такова произшествие за малко не сполетяло и великия хуманист Марк-Антуан Мюре, който по време на едно свое пътешествие заболял и бил отведен в болница като обикновен чужденец, чието име никой не познавал. Докато лежал на някакъв суров сламен одър дори без да е изгубил съзнание, около него се насъбрали няколко доктора, които в този момент четели лекции по анатомия и с нетърпение очаквали да се намери някакъв обект, върху който да илюстрират своите теории. Те обстойно обсъдили спорните въпроси и главният доктор, сочейки пациента, когото мислел за мъртъв, важно произнесъл: "Faciamus experimentum in anima uili" (Да пристъпим към експеримента над тази нещастна душа). Очите на предполагаемия труп се отворили широко и нисък, но ясен глас отговорил: "Uilem animam appellas pro qua Christus non dedignatus est mori" (Наричаш нещастна душата, за която Христос не пощади живота си).
Когато кардинал Диего де Еспиноса, епископ на Сигуенза и велик инквизитор на Испания при Филип ІІ починал след кратко боледуване, започнали да приготвят тялото му за балсамиране, както бил обичаят при погребението на прелат. В присъствието на няколко доктори хирургът пристъпил към операцията. Той направил дълбок разрез и казват, че пред взора на всички било разкрило сърцето, което продължавало видимо да бие. Кардиналът дошъл в съзнание точно във фаталния момент и дори тогава имал достатъчно сили да сграбчи с ръката си скалпела на анатома. В началото на ХІХ в. кардинал Спинола, както и 80-годишният кардинал дела Сомалия също били подложени на подобна прижизнена подготовка към балсамация.
В Седма книга на своята Historia Naturalis Плиний споменава множество случаи, когато хора, които били смятани за мъртви, се съживяват: "Auiola consularis in rogo reuixit: et quoniam subueniri non potuerat præ ualente flamma, uiuus crematus est. Similis causa in L. Lamia prætorio uiro traditur. Nam C. Ælium Tuberonem prætura functum a rogo relatum, Messala Rufus, et plerique tradunt. Hæc est conditio mortalium: ad has, et eiusmodi occasiones fortunæ gignimur, uti de homine ne morti quidem debeat credi. Reperimus inter exempla, Hermotini Clazomenii animam relicto corpore errare solitam, uagamque e longinquo multa annunitiare, quæ nisi a præsente nosci non possent, corpore interim semianimi: donec cremato eo inimici (qui Cantharidæ uocabantur) remeanti animæ uelut uaginam ademerint. Aristeæ etiam uisam euolantem ex ore in Proconneso, corui effigie, magna quæ sequitur fabulositate. Quam equidem et in Gnossio Epimenide simili modo accipio: Puerum æstu et itinere fessum in specu septem et quinquaginta dormisse annis: rerum faciem mutationemque mirantem uelut postero experrectum die: hinc pari numero dierum senio ingruente, ut tamen in septimum et quinquagesimum atque centesimum uitæ duraret annum. Feminarum sexus huic malo uidetur maxime opportunus, conuersione uuluæ: quæ si corrigatur, spiritus restituitur. Hue pertinet nobile apud Græcos uolumen Heraclidis, septem diebus feminæ exanimis ad uitam reuocatæ.
Uarro quoque auctor est, xx. uiro se agros diuidente Capuæ, quemdam qui efferretur, foro domum remaasse pedibus. Hoc idem Aquini accidisse. Romæ quoque Corsidium materteræ suæ maritum sumere locato reuixisse, et locatorem funeris ab eo elatum. Adiicit miracula, quæ tota indicasse conueniat. E duobus fratribus equestris ordinis, Corsidio maiori accidisse, ut uideretur exspirasse, apertoque testamento recitatum heredem minorem funeri institisse; interim cum, qui uidebatur extinctus, plaudendo conciuisse ministeria, et narrasse "a fratre se uenisse, commendatum sibi filiam ab eo. Demonstratum præterea, quo in loco defodisset aurum nullo conscio, et rogasse ut iis funebribus, quæ comparasset, efferretur." Hoc eo narrante, fratris domestici propere annuntiauere exanimatum illum: et aurum, ubi dixerat, repertum est. Plena præterea uita est his uaticiniis, sed non conferenda, cum sæpius falsa sint, sicut ingenti exemplo docebimus. Bello Siculo Gabienus Cæsaris classiarus fortissimus captus a Sex. Pompeio, iussu eius incisa ceruice, et uix cohærente, iacuit in litore toto die. Deinde cum aduesperauisset, cum gemitu precibusque congregata multitudine petiit, uti Pompeius ad se ueniret, aut aliquem ex arcanis mitteret: se enim ab inferis remissum, habere quæ nuntiaret. Misit plures Pompeius ex amicis, quibus Gabienus dixit: "Inferis diis placere Pompeii causas et partes pias: proinde euentum futurum, quem optaret: hoc se nuntiare iussum: argumentum fore ueritatis, quod peractis mandatis, protinus exspiraturus esset": idque ita euenit. Post sepulturam quoque uisorum exempla, sunt: nisi quod naturæ opera, non prodigia consectamur.
Плиний много вярно казва, че „Такова е състоянието на хуманността и толкова ненадеждна е човешката преценка, че не може да определи дори самата смърт.” Думите на мъдрия римлянин са намерили отражение в много съвременни авторитетни специалисти. Сабетти в своя Трактат ХVІ "De Extrema Unctione (Последнто помазване)," Compendium Theologiæ Moralis (Компендиум на нравствената теология), (ed. recognita T. Barrett; Pustet; 1916; p. 776) задава следния въпрос: "Quid sacerdoti agendum sit, si ad ægrotum accedat, eumque modo mortuum, ut uulgo dicitur, inueniat? (Какво да прави свещеникът, когато отиде при болния и го намери наскоро починал, както се казва по народному?) В процеса на решаване на поставения проблем той пише: "Iam age ex sententia plurimorum medicorum doctissimorum probabile est homines in omnibus ferme casibus post instans mortis, ut uulgo dicitur, seu post ultimam respirationem, intus aliquamdiu uiuere, breuius uel diutius, iuxta naturam causae quae mortem induxit. In casibus mortis ex morbis lenti progressus probabile est uitarn interne perdurare aliquot momenta, sex circiter, uel, iuxta quosdam peritos, unam dimidiam horam: in casibus uero mortis repentinae uita, interna perdurat longius, forte non improbabiliter, usque ad putrefactionem." (Нали по мнението на много учени медици най-вероятно почти във всички случаи настъпването на „момента на смъртта”, както казва простолюдието, или след последния дъх, животът се съхранява още известно време във вътрешността на тялото – по-дълго или по-късо в зависимост от причината за настъпването на смъртта. В случай на смърт вследствие на продължително тежко боледуване може да се случи така, че животът във вътрешността на тялото да бъде запазен известно време – например 6 часа, или според някои известни познавачи час и половина. При случаи на внезапна смърт животът се влачи още повече, и твърде вероятно до пълното разложение на тялото.) Професор Хъксли пише: „Свидетелствата на простото наблюдение по отношение на тази точка (дали човек е наистина мъртъв) нямат абсолютно никаква стойност. И дори медицинските свидетелства, освен ако докторът не е човек с необикновени знания и способности, също имат твърде незначителна стойност.” В The British Medical Journal се отбелязва: „Наистина почти всеки един признак на смъртта до започването на разложението не може да бъде считан за безупречен.” Сър Хенри Томпсън пише: „Никога не трябва да се забравя, че има само едон истинско достоверно доказателство, че е настъпила смъртта, при всеки един случай и това са наличието на ясни признаци за разпадане натрупа.” И професор Бруардел заявява категорично: „Трябва да признаем, че не познаваме нито един признак или група от признаци, с които бихме могли да определим с научна достоверност момента на смъртта при всеки един случай.” Полковник Волюм, доктор по медицина, военен лекар армията на САЩ и член-кореспондент на Нюйоркската академия на науките, който сам се озовава в ситуация почти да бъде погребан жив, казва най-категорично: „дори спирането на биенето на сърцето и на дъха за значителен период от време с всички признаци на смъртта, освен разложението на тялото, не са достатъчно сигурно доказателство, че даден човек е мъртъв.” И също така добавя ужасяващото предупреждение: „прекъснатия живот в тялото може да се възвърне дори, когато тялото е погребано”. Не е нужно да навлизаме в случите на преждевременно погребение, но има неопровержими доказателства, че такива произшествия далеч не са били рядкост. Доктор Туре, който присъствал на разрушението на прочутата костница на Невинните (Les Innocens), казал на монсеньор Деженет, че без съмнение много от хората там трябва да са били погребани живи, тъй като скелетите са били намерени в такава позиция, която показва, че те трябва да са се въртели живи в ковчезите си. Кемпнер дава подобни детайли, описвайки практиката си от разкопки в Ню Йорк и други щати на Америка, а също така и в Холандия.
Знаменитият изследовател д-р Франц Хартман събрал подробности за повече от 700 случая на преждевременно погребение, а също така и на случаи, при които хората едва са успявали да се измъкнат, някои от които са станали дори в съседство от него. В своето велико съчинение Преждевременно погребение (Premature Burial) разказва за ужасния инцидент, който станал с прочутата френска трагедийна актриса мадмазел Рашел, която на 3 януари 1858 г. „умряла” близо до Кан. Когато започнала подготовката за балсамиране на тялото й, тя изведнъж възвърнала диханието си, но само за да го изгуби отново след 10 часа завинаги в резултат на раните, които й били нанесени от това. Друг случай, който е още по-забележителен с това, че е станал в Моравия, където вярата във вампири е особено силна, е произшествието с един пощенски началник, когото помислили за мъртъв в резултат на пристъп на епилепсия. Около година след това, след като било необходимо да изровят част от телата, погребани в гробищата, предвид планираното разширение на едно от крилата на енорийската църква, станал ясен ужасяващият факт, че нещастният началник на пощата най-вероятно е бил погребан жив. Откритието било толкова ужасяващо, че докторът, който подписал смъртния акт изгубил разсъдъка си.
В олтара на църквата „Св. Джайлз”, Крипългейт, все още може да се види един паметник, посветен на Констанс Уитни, чиито многочислени добродетели са описани в известен реторически маниерна една мраморна плоча. Фигурата над този скрижал представлява една лейди, която се изправя в своя ковчег. Разбира се това би могло да бъде възприето като един хубав символ, но случаят наистина не е такъв и скулптурата представя истински събития. Нещастната лейди била погребана в състояние на кома, която дошла в съзнание, точно когато гробарят отворил ковчега и осквернил тялото, за да открадне скъпия пръстен, който бил оставен на един от пръстите й. В предишните години, когато разравянето на гробовете и ограбването на телата на мъртвите съвсем не били рядкост, станали ясни много подобни случаи и не може да има съмнение, че съвсем не малка част от хората са били погребвани в състояние на транс или каталепсия.
Историята на Габриела де Лоне, млада жена, чието дело било разглеждано пред Върховния съд на Париж през 1760 г., предизвиква голяма сензация във Франция. Осемнайсетгодишната Габриела, дъщерята на мосю де Лоне, който бил председател на гражданския трибунал на Тулуза, била венчана за капитан Морис де Сер. За нещастния, последният внезапно получил заповед възможно най-скоро да се яви на служба в Индия. Председателят се страхувал, че неговият кандидат-зет би могъл да бъде убит в чужбина, и отказал да даде позволението си бракът да се състои незабавно и така да може да придружи съпруга си зад граница. Влюбените се разделили с разбити сърца, а след около две години във франция пристига известие за смъртта на младия доблестен войн. Новината обаче се оказала лъжлива, макар че никой не узнал за спасението на капитана докато след около петгодишно отсъствие той не се появил отново в Париж. Един ден случайно минавал покрай църквата св. Рош, цялата фасада на която била покрита от церен траурен плащ по случай погребението на някаква значителна особа. След като разпитал за какво е всичко това, станало ясно, че траурът за една млада и красива жена, която умряла скоропостижно след двудневно боледуване. Това било жената на председателя на съда в Бур, която преди това била известна като мадмазел Габриела де Лоне. Изглежда, че след известието за смъртта на Морис де Сер мосю де Лоне принудил дъщеря си да се ожени за този господин, който въпреки че бил почти 30 години по-възрастен от нея, бил много богат и влиятелен човек. Както можете да си представите, младият капитал бил погълнат от тъга, но същата нощ, след като се снабдил със значителна сума златни монети, се явил пред портата на гробарят при гробищния парк на св. Рош, когото макар и с големи трудности успял да подкупи и да склони да изровят трупа на мадам де Бур, за да може още веднъж да види чертите на жената, която толкова горещо обичал. Вземайки всички предпазни мерки, под бледата светлина на луната ужасната задача била изпълнена, капакът на ковчега бил внимателно отворен и нещастният любовник се строполил на земята, обзет от печална агония. Най-накрая гробокопачът напомнил, че е време да поставят всичко на мястото си, когато с ужасен вик младият офицер изведнъж грабнал хладното мъртво тяло и преди гробарят да успее да направи каквото и да било, преминавайки между гробните паметници по-бърз от светлината младежът потънал в мрака. Да тръгне подире му било безсмислено и на гробокопачът не му останало нищо друго освен да спусне празния ковчег обратно в земята и да подреди мястото така, че да не остане и следа за някакво нарушение. Той бил уверен, че съучастникът му в това ужасно престъпление, каквото е светотатство, което би довело до най-строги наказания за извършителите му, - в края на краищата трябва да запази мълчание, най-малкото заради собствената си безопасност.
Почти пет години след това, когато мосьо дьо Бур, който на всяка годишнина от смъртта на своята съпруга през юни поръчвал величествен реквием в нейна чест, случайно минавал през една обикновено безлюдна улица в някакво предградие на Париж, се озовал лице в лице с някаква млада жена, в която познал не кого да е, а жената, чиято смърт оплаквал така старателно толкова дълго време. Когато се опитал да я заприказва, но тя извърнала поглед и преминала покрай него като вятър и след като скочила в някаква карета с изрисуван герб, вече била твърде далеч, когато председателят достигнал до мястото. Мосьо де Бур обаче забелязал герба на рода Сер върху каретата и решил незабавно да проучи работата. За човек с неговите позиции не било трудно да издейства разрешително за ексхумиранетона гроба на жена си и когато това било направено празният разбит ковчег превърнал подозренията му в увереност. Фактът, че гробокопачът напуснал поста си и изчезнал безследно, изглежда при първия удобен случай след погребението на мадам дьо Бур прибавъл още един тласък на разследването, което било започнало. Мосьо дьо Бур бил опитен адвокат и бързо събрал сериозни доказателства с изключително значение. Така например той открил, че капитан де Сер, както разправяли всички, се бил оженил за своята млада и красива жена, мадам Жули де Сер, преди около пет години и която, според мълвата, той довел със себе си в Париж от някаква чужда страна.
Целият град се слисал, когато председателят дьо Бур настоял пред Върховния съд да бъде разтрогнат незаконния брак между капитан Морис де Сер и представящата се за Жулиета де Сер особа, зад която тъжителят категорично твърди, че се крие Габриела де Бур, неговата законна съпруга. Новината предизвикала истинска сензация, появили се множество медицински трактати, повечето от които поддържали становището, че продължителният транс е дал повод да се смята, че мадам дьо Бур е мъртва и че въпреки пребиваването на множество часове в гроба, случаи на такава летаргия не са непознати на историята, макар и този да е от най-рядко срещаните, нейното съживяване е напълно възможно. Мадам Жули де Сер била призована в съда, където трябвало да отговори на въпросите на съдията. Тя твърдяла, че била сирак от Северна Америка и че никога не е напускала родината си до женитбата. Били представени и съответните сертификати, изслушани били обширните аргументи на двете страни, но ми се струва, че не е необходимо да се впускаме в тези подробности. Последвали множество романтични сцени, които колкото и интересни да са те, следва да пропуснем, като се задоволим да кажем, че в крайна сметка, главно поради това, че в съда внезапно довели нейната малка дъщеря и последвалите патетични сцени идентичността на де Сер с Габриела дьо Бур, родена Лоне, била установена и призната. Напразно адвокатите й пледирали, че бракът й с мосьо дьо Бур бил автоматично разтрогнат от смъртта, въпреки че този факт от гледна точка на теологията би трябвало да бъде приет да бъде най-категорично признат. В края на краищата резултатът бил такъв, че въпреки молбата на жената да бъде оставена в манастир, съдът решил да се върне при първия си съпруг. Два дни по-късно председателят дьо Бур очаквал нейното пристигане в голямата зала на своето имение. Най-накрая тя се появила но едва успяла да прекрачи олюлявайки се прага на вратата, тъй като малко преди това била погълнала бързодействаща отрова. Тя успяла да промълви само „Връщам ви това, което бяхте изгубили” и се строполила в краката му като безжизнен труп. В същия момент капитан де Сер умрял от собствените си ръце.
Не мога да не отбележа, че тези обстоятелства изключително много наподобяват онзи роман на Бандело, базирана на истинската история на Елена и Джерардо, чиито приключения твърде много приличат на трагичния разказ за Ромео и Жулиета. Елена и Джерардо били деца на два благороднически рода във Венеция – Месер Пиетро и Месер Паоло, чиито дворци гледали един срещу друго от двете страни на Канале Гранде. Джерардо случайно забелязал Елена на прозореца й и от тогава той не знаел нито щастие, нито сън, докато най-накрая не признал обзелата го унищожителна страст. Добрата дойка им устройва среща и в нейното присъствие младите влюбени обменят пръстени и клетви за най-нежна любов пред статуята на Пречистата Мадона, прекарвайки след това дълги нощи потопени в любовен екстаз и блаженство. Такива съюзи били много здрави, въпреки че не се смятали за осветени, докато не бъде получено благословението на Светата църква. Има една такава поговорка, която може да се употребява по отношение на всеки човек: "Si, è ammogliato; ma il matrimonio non è stato benedetto." (Да, женен е, но бракът му не е блажен) Ето защо женитбата на любовниците останала тайна.
Не след дълго Месер Паоло, който подготвял за сина си голямото бъдеще, решил да изпрати младежът в Берлин. Джерардо трябвало да тръгне. Шест месеца след неговото отсъствие обаче месер Пиетро съобщил на дъщеря си, че вече е определен денят за нейната сватба с един младеж от стар род и със значително състояние. Без да посмее да каже каквото и да било на баща си, те се потопил в своята мълчалива тъга и в навечерието на брачната церемония тя припаднала на леглото си, така че на сутринта тялото и било намерено студено и твърдо. Събрали се множество медици, които веднага повели научни дискусии и консилиуми, прилагани били всякакви лекарства, но всичко било напразно. Никой не се съмнявал в нейната смърт. Така те я отвели в църквата, за да бъде погребана, а не бракосъчетана. Същата нощ мрачна мълчалива процесия върху черна гондола се отправила към Кампо в близост до Сан Пиетро ди Кастело, където лежели светите мощи на великия патриарх на Венеция Сан Лоренцо Джустиниани. Те положили момичето в един мраморен саркофаг пред църквата, край който поставили горящи факли.
Случило се, че по това време галерията на Джерардо току-що се била завърнала от Сирия и акостирала на пристанище Лидо. Много негови приятели отишли да го посрещнат и докато говорели покрай тях минала траурна процесия. От празно любопитство Джерардо попитал кой е починалия. Когато научил, че това било Елена, мрачна тъга обзела цялото му същество подобно на облака на нощта. Той обаче успял да скрие чувствата си, докато всички се разотидат. Тогава извикал приятеля си капитан на галерията, като му разказал цялата история на своята любов и се заклел, че ще целуне още веднъж своята жена, дори ако трябва да разбие нейния паметник. Капитанът се опитал да го разубеди, но след като се убедил, че всичко било напразно, двамата мъже взели една лодка и заедно се отправили към Сан Пиетро. Късно след полунощ те извадили лодката на брега и се насочили към гробищата. Като избутал масивния камък, Джерардо се хвърлил върху тялото на своята Елена. Най-накрая добрият капитан, който се страхувал, че нощната стража може да скоро да се появи и да ги арестува, успял да склони нещастния влюбен да се върне при лодката, но по никакъв начин не можал да го накара да остави тялото на мъртвата, което Джеардо взел на ръце и внимателно поставил в лодката, като продължил да го засипва с прегръдки и целувки, въздишайки горчиво. Разтревоженият капитан не смеел да насочи лодката към галерата, но плавал напред-назад из откритата лагуна, а умиращият съпруг лежал над тялото на своята мъртва възлюбена. Скоро обаче морският бриз изпълнил въздуха със соления си език и дълга ивица от светлина се стичала по морската повърхност към хоризонта, където се подавал изгревът. И тогава по лицето на Елена се проблеснали искрици живот; те леко се помръднала, при което Джерардо се събудил от горестното си вцепенение и започнал да разтрива ръцете и ходилата на момичето. Двамата приятели тайно отвели Елена в къщата на майката на капитана, където й приготвили топло легло, горещи напитки и добра храна. Малко след това тя отворила очи и оживяла. Месер Паоло устроил великолепен и щедър пир по случай завръщането на своя син, и когато всички гости се събрали, Джерардо влязъл в залата, водейки Елена, пременена в булченски одежди, коленичил пред краката на баща си и казал: „Виж, татко, водя ти моята законна съпруга, която днес спасих от смъртта.” Голяма била радостта на всички, а месер Пиетро бил поканен от дома на траур в дома на радост. И така, след като научил цялата истина за случилото се и като посрещнал отново не само мъртвата си дъщеря, но и нейния съпруг с преизпълнено от щастие и благодарност сърце, той благословил двойката, а на сутринта Светата Църква с тържествена литургия благословила брачния съюз, от чиято вече било вкусено.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:52 pm

Паралелите между двете истории са поразителни. Тъжната история на де Сер, която можела да има съвсем друг край, е интересна главно с това, че нещастната Габриела дьо Бур била погребана като мъртва и преди да бъде върната към живот престояла в ковчега няколко дни. Понякога както в Англия, така и в други страни могат да се видят епитафии, които свидетелстват за съществуването на преждевременно погребение. Такава една е епитафията на гроба на Мистър Бланден, който се намира в гробището Бейсингстоук, Хампшир. В него се казва как животът на нещастното момиче бил преждевременно прекъснат, но за съжаление, голяма част от надписа е изтрит. За съжаление, днес разполагаме с неопровержими доказателства, че такива ужасни инциденти далеч не са били рядкост. Мистър Уилям Теб в своя авторитетен труд „Преждевременно погребение” (Premature Burial) е събрал за последните години само от медицински източници 219 случая, в които едва не е било допуснато преждервенно погребение; 149 преждевременни погребения, които действително се състояли; десет случая, при които телта са били подложени на дисекция, когато още не са били мъртви; три случая, при които едва не е била допусната шокиращата грешка; и два случая, при които тялото се върнало към живот, при започването на процедурата по балсамирането му.
Няма по-голяма грешка от тази да смятаме, че повечето случаи на преждевременно погребение и на спасяване от такова погребение се отнасят далеч в миналото, и че дори тогава по-голямата част от тях са били вследствие на изключителни обстоятелства, в малки градове или отдалечени селца на континента. Колкото и поразително да ни се стори в нашия век на просвещение, числото на случаите на едва избегналите преждевременно погребение, а също и на тези, които са били сполетени от тази ужасна съдба, не само че не намалява в последните години, но напротив, увеличава се. В писмо, цитирано на страница 1104 на списание Ланцет (Lancet) от 14 юни 1884 г., един очевидец описва с най-големи подробности гледката на две тела, които той видял в криптата на катедралата в Бордо, когато част от гробницата е била разкопана и много от труповете изровени. В La Presse Médicale, Париж, 17 август, 1904 г.е публикувана статията „Опасността на привидната смъртта” на д-р Икард от Марсилия, чиято студия „Смърт реална и смърт мнима” (La Mort réelle et la Mort apparente) привлича голямо внимание. Авторът, забележителна фигура в света на медицината, описва в детайли около 12 случая на съживяване на хора, които били признати за мъртви от техните доктори, като в единия от случаите починалият дошъл в съзнание в присъствието на няколко медицински лица, когато траурната церемония вече била започнала. Трябва да се отбележи, че д-р М. К. Бусакис, професор по физиология във Факултета по медицина в Атина, бил един от очевидците на този случай, а за друг подобен случай се цитира авторитета на д-р Закутус Лузитанус, който същи бил свидетел. Нека да припомним, че Гърция е страната, в която вярата във вампири все още е много силна.
Друг ужасен случай на състояло се погребение на живо тяло е описан в едно писмо, публикувано в Sunday Times от 6 септември 1896 г. Няколко години по-късно парижкият Фигаро в една пространна статия разглежда ужаса, който вероятно би могъл да изпита погребаният жив човек, като само за 15 дни в редакцията се получават над 400 писма от различни краища на Франция, всички от които написани от хора, които или сами са били погребани живи, или които са били на косъм от това, или които по някакво щастливо стечение на обстоятелствата са успели да се избавят от такава съдба.
Септември 1895 г. едно момче на име Ернест Уикс било намерено да лежи на тревата в Парка на регентите, като по всичко изглеждало, че било мъртво. След като го отвели в моргата на Свети Мерлбърн, то било върнато към живот от пазача мистър Елис. Когато докторът пристигнал, момчето дишало свободно, макар и едва забележимо и малко по-късно го отвели в болницата Мидълесекс. Там докторът заключил, че момчето „се било възстановило от припадък”. По време на един процес в Уигън, който се състоял на 21 декември 1902 г., мистър Бригхаус, един от държавните следователи при смъртни случаи за Ланкашир, като обърнал особено внимание на необикновените обстоятелства, съобщил пред съдебните заседатели, че детето, поради което са се събрали е „умирало” четири пъти, за майка му са били издавани не по-малко от три смъртни акта, всеки един от които е бил достатъчен, за да бъде погребана. През 1905 г. мисис Холдън, 28-годишна жена от Хяптън, близо до Екрингтън, „умира”, докторът без колебание й издава смъртния акт и започват приготовленията за погребалната церемония. За щастие, гробарят забелязал, че клепките й леко потреперили и така по случайност жената била спасена и живяла още дълго време, радвайки се на добро здраве. На 7 януари 1907 г. Midland Daily Telegraph съобщава за случай, при който едно дете „по всички признаци” починало по време на операция. Час и половина по-късно обаче пациентът, който бил обявен за мъртъв, се съвзел. На 14 септември 1908 г. в пресата излизат подробностите за необикновения транс на мисис Риз, от „Нора стрийт”, Кардиф, която за малко не била погребана преждевременно. Ако се върнем 40 години назад, бихме могли да открием подробен репортаж в British Medical Journal, 31 октомври 1885 г., относно прочутия случай с едно дете от Самфорд Хил, което след като изпаднал в пристъп на гърчове, преминал в транс. Всички го смятали за мъртъв, докато след пет дни той не дошъл отново в съзнание. Хюфленд, който се занимава с подобни случаи, отбелязва, че „при подобни случаи са необходими шест-седем дни, за да се възстанови организмът”. Доктор Шарл Лонд казва, че подобни припадъци продължават „дни наред” и затова „не е толкова невероятно, че хората могат да бъдат погребани в такова състояние, мислейки ги за мъртви”. Изключително интересен случай, станал през 1883 г., описва професорът по медицина в Униревситета в Глазгоу W. T. Gairdner. Човекът, който лекувал, останал в състояние на кома в продължение на 23 седмици. Този случай привлякъл изключително силен интерес и станал повод за множество полемики и дискусии.
Следва да стане ясно на всички, че обичайният образ на смъртта може да бъде буквално измамен и д-р John Oswald отбелязва в своята задълбочена работа Suspended Animal Life, че „вследствие на невежеството те им се доверяват (признаците на смъртта), поради което човекът, който би могъл да бъде върнат към живот…бива спускан в гроба.” През септември 1903 г. д-р Forbes Winslow подчертава факта, че „всички признаци на смъртта мога да бъдат отчетливо изразени в човек, изпаднал в състояние на каталепсия, при което е напълно възможно той да бъде погребан преди животът му да е изгаснал”, и добавя „Аз не считам, че обикновените способи за установяване на смъртта са достатъчно прецизни; считам, че единственото сигурно доказателство за смъртта е разложението на тялото.”
Дори от този кратък преглед, а примерите могат да станат и повече, и наистина с всеки изминал ден те стават все повече и повече, се вижда, колкото и ужасяваща да е тази мисъл, че преждевременното погребение се среща значително рядко, докато случаи на събуждане от състояние на каталепсия или дълбока кома, понякога продължила много дни, са много по-чести явления и те са били записвани във всички времена. Мисля, че е твърде вероятно произшествия от този род, за които са се носили слухове в значително голям ареал и са се предавали от стари на млади, шепнешком, събрани край зимния огън, са били обречени да приемат формата на легенди, които, съзнателно или несъзнателно, непрекъснато са били обогатявани с нови ужасни и чудесни детайли. Вероятно, според мен, оттук са се развили някои детайли, които са спомогнали за развитието на вярванията за вампирите. Нито за момент обаче не искам да оставям впечатлението, че всички тези обстоятелства, които току-що разгледахме толкова подробно, колкото шокиращи и ужасни да са те, могат по някакъв начин да бъдат смятани за основа на вярата във вампирите. По-скоро бих подчертал, че тази традиция води началото си много по-дълбоко и съдържа далеч по-мрачни и ужасни факти от тези. Дори не бих изказал предположението, че фактите на преждевременно погребение и съответно възвръщането към живот в тяло, в което са били налични всички признаци на смърт са добавили нещо съществено към легендите за вампирите, но бих казал, че вероятно подобни ужасии, зле разбрани и необяснени, са послужили за още по-здравото вкореняване на тези легенди в съзнанието на онези, които са били очевидци или пък са слушали от достоверен източник за подобни прояви и са се ужасявали.
Нека да посочим няколко примера за хора, които след като са били умрели, демонстрират ясни признаци на живот чрез проява на някакво движение. Един такъв случай цитира Тертулиан, който ни казва, че сам бил свидетел на това, "de meo didici". Една млада жена, християнка и робиня, пет месеца по-късно след като се оженила, умряла в разцвета на годините и щастието си. Тялото било отнесено в църквата и преди да бъде спуснато в земята било отслужено опело. Когато свещеникът, произнасяйки реквием за "praesente cadauere" (за тази предстояща), вдигнал молитвено ръце, за всеобщо удивление, момичето, което лежало в ковчега си със отпуснати по тялото си длани, също вдигнало ръцете си и леко ги събрала, като че ли също участвайки в месата, като накрая отново ги поставила в предишното положение.
Тертулиан също така разказва и за един случай, при който трябвало да погребат едно тяло; тогава тялото, което вече било в гроба като че ли се дръпнало на една страна, за да направи място на новопредставеното.
В житието на св. Йоан Подаятеля, патриарх Александрийски, написано от Леонтиус архиепископ на Кипър, се разказва, че когато светецът, който бил на 64 години, починал в Аманте, Кипър, на 11 ноември 616 г., тялото му било понесено с големи почести и благоговение към главната църква на тази местност. Там отворили великолепната гробница, където вече били погребани двама епископи. В житието се посочва, че в знак на почит двете тела се отдръпнали, едното на лявата, а другото на дясната страна, като всичко това станало пред взора на всички присъстващи, "non unus, neque decem, neque centum uiderunt, sed omnis turba, quae conuenit ad eius sepulturam" (не един, не десет и не сто души видяха това, ами тълпа, която присъстваше на погребението). Трябва да отбележим, че в този случай архиепископ Леонтиус се позовава на хора, които са присъствали на събитието. Същата история може да бъде намерена и в Менологий на Симеон Метафраст.
Евагрий Понтик разказва легендата за някакъв анахорет на име Тома, който умрял в болница в Дафне, предградие на Антиохия, където се намирали мощите на светия мъченик Вавила. Отшелникът чужденец бил погребан в частта от гробището, която била предназначена за просяците и бедняците. На сутринта обаче тялото било намерено да лежи до един великолепен мавзолей в най-престижната част на гробището. Тялото отново било върнато на предишното място, но когато на следващия ден гробарят установил, че то отново не било на мястото си, хората се отправили към патриарх Ефраим и му разказали за чудото. Тогава с голяма, с горящи факли и благоухания понесли тялото към града, като с големи почести и молитви го положили в една от църквите, като оттогава дълги години в града се почитал празникът на пренасянето на мощите на свети Тома Пустинник. Същата история разказва и книжовникът аскет Йоан Мосх в своят красив трактат {Greek Deimw'n} Pratum spirituale („Духовна поляна”), само че според него тялото на светеца останало гроба, докато останалите покойници, които били погребани около него, в знак на почит към светеца, излезли от гробовете си и скромно се положили на известно растояние от него.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:56 pm

В агиографската литература има много примери на мъртви, които слушат, говорят и се движат. Така например в житието на св. Доната, покровител на Ареццо, който заема поста на първия епископ св. Сатира в края на третото столетия след Христа, се разказва, че Евстасий, главният хранител на доходите в Тоскана, след като трябвало да замине по работа, поверил за по-сигурно обществените пари на жена си Евфросина. Тази жена понеже се страхувала, че къщата им може да бъде нападната от крадци, заровила ковчежето в земята. Тя не казала на никого за тази работа, но за нещастие, в нощта преди да се върне мъжът й, тя се споминала скоропостижно, и никой не знаел къде била скрила поверените й средства. Евстатий бил съкрушен от мъка и страх, тъй като неизбежно щял да бъде обвинен в присвояване на обществени пари от своите врагове и ще го осъдят на смърт. В отчаянието си той се отправил към самия свети Доната. Светият мъж го попитал дали биха могли да посетят гроба на Евфросина. В църквата се била събрала голяма тълпа, когато светецът отишъл до гроба и казал с висок глас, така че да бъде чут от всички: „Евфросина, молим те, кажи ни къде остави публичните пари?” Жената отговорила от гроба си, и всички чули гласът й да посочва мястото, където били скрити. Свети Доната отишъл заедно с иконома до указаното място и там действително ннамерили запазена цялата сума.
В житието на прочутия Макарий Египетски, който умира през 394 г., намираме история за някакъв монах от неговата лавра, който бил обвинен в убийство. Обвинителят говорил сериозно и убедено. Свети Макарий обаче помолил да отидат при гроба на починалия, където като ударил с тояжката си по земята, заклел мъртвеца с тези думи: „Господ чрез мен те призовава да ни кажеш дали това е мъжът, който сега се обвинява в твоето убийство, наистина е извършил престъплението?” Незабавно глух глас отекнал от гроба, казвайки: „Наистина той е напълно невинен и няма нищо общо с моята смърт.” „Кой тогава – попитал светецът – е виновникът?” Мъртвецът отговорил: „Не е моя работа, отче, да свидетелствам; достатъчно е да знаете, че този, който е бил обвинен, е невинен. Оставете виновникът в ръцете на Бога. кой може да каже дали всесветият и състрадателен Бог няма да се смили над него и не го накара да се покае.”
В историята на свети Ретик, написана от Ветий Аквилин Ювенк, латински поет от ІV в., който е бил изключително известен през средновековието, се разказва, че когато светецът предал дух, „тялото му било понесено с тържествена процесия до гроба на починалата си жена. Изведнъж за всеобщо удивление, мъртвецът се надигнал от ковчега и казал: „Спомняш ли си, моя мила жено, това, за което ме помоли на смъртното си ложе? Ето, аз съм тук, за да изпълня обещанието, което направих преди толкова време. Приеми тогава този, който толкова нежно очакваше през цялото това време.” При тези думи като чели жената, която била починала преди много години, оживяла отново и разкъсвайки ленения плат, с който била повита, протегнала ръце към своя съпруг. (Deprensa est laeuam protendens femina palmam, inuitans socium gestu uiuentis amoris.) Трупът бил спуснат в гроба, където двамата почиват в мир, очаквайки възкресението на праведниците.
Не по-различна е легендата за свети Енжюри, чието мъртво тяло станало от гроба си и се преместило да почива до трупа на своята съпруга Схоластика.Енжюри бил почитан сенатор от Клермон, Оверн, който встъпил в платоничен (непорочен) брак с една благородна лейди на име Схоластика. Свети Григорий Турски в своята Historia Francorum (История на франките) казва, че Схоластика умира първа, а Енжюри, който надвесен над ковчега, в който лежало мъртвото тяло, преди да бъде спуснато в гроба, казал на всеослушание: „Благодаря ти, о, Господи, за това че ме дари с това непорочно съкровище, което връщам в Твоите ръце неопетнено, така както го получих.” Мъртвата жена се усмихнала при тези думи и отговорила: „Защо говориш, съпруже мой, за неща, които засягат единствено нас?” Едва успели да погребат дамата във великолепната гробница, когато нейният съпруг също починал. Поради някаква причина обаче временно трябвало да го погребат в отделен гроб на известно разстояние от монумента на неговата жена. На следващата сутрин открили, че Енжюри напуснал мястото, където бил погребан, а тялото останало а лежи до това на Схоластика. Никой не се осмелили да обезпокои двата трупа, а и до днес сенатора и неговата жена са наричани Двамата влюбени.
В своите Vies des Saints (Жития на светиите) монсеньор Герен привежда следната история за свети Патрик: "St. Patrice commande à la mort de rendre ses victimes afin que leur propre bouche proclame devant le peuple la vérité des doctrines qu'il leur annonce; ou bien il s'assure si son ordre de planter une croix sur la tombe des chrétiens, et non des infidèles, a été fidélement exécuté, en interrogeant les morts eux-mêmes, et en apprenant de leur bouche s'ils ont mérité ce consolant hommage." (Свети Патрик заповадал на смъртта да върне своите жертви, за да може те със свои собствени устави да възгласят истинността на това учение, което той им възвестил, или да може лично той да се увери, като разпита мъртъвците, вярно ли е изпълнено указанието му да се поставят кръстове на гробовете на християните, а не на неверниците, както и за да чуе от устата на самите покойници достойни ли са те за тези утешителни знаци на уважението.)
Във връзка с традицията на говорещите мъртъвци може би не би било неуместно да споменем и историята на св. Мелор. Около 400 година сл. Хр. Имало някой си дук на Корнуъл на име Мелиан, чиито брат Риволд влязъл в заговор против него и го убил. Дукът имал малък син, Мелор, когото Ривол се страхувал да погуби, но го изпратил в един от манастирите в корнуолските манастири, където го поставил под най-строг контрол. Там послушникът бил постоянен пример и назидание на цялото братство със своят свят живот и с дарбата (както разправят) да прави чудеса. След няколко години Револ като се страхувал да не би момчето да го свали от престола, подкупил един войник на име Кериалтан тайно да убие Мелор. Съответно замисълът бил осъществен. Убиецът отрязал главата на Мелор и я занесъл на дука. Той убил момчето навътре в гората, където успял да го примами, и докато си проправял път сред храсталаците, когато случайно се обърнал назад. Очите му били привлечени от голяма светлина. И ето, момчето било обкръжено от сонм ангели, облечени в бели стихари с факли в ръце, които блестяха като златни звезди. Нещастният убиец продължил пътя си, но не след дълго бил обзет от пареща жажда. Едва държащ се на краката си той извикал в агония: „Какъв клетник съм аз! Умирам за капка студена вода.” Тогава главата на мъртвото момче проговорила: „Кериалтан, удари по тревата на тази поляна с тоягата си и от нея ще избликне фонтан за твоите нужди.” Човекът постъпил така, и след като утолил жаждата си от този чудодеен кладенец, бързо продължил пътя си. Когато главата била представена на Риволд, той собственоръчно я разбил в земята, но веднага след това заболял и след три дни починал. Тогава главата била върната обратно до тялото на светеца, където била погребана с почит. Не много години след това мощите му били тържествено пренесени в Еймсбъри, Уилтшир.
В своята Histoire hagiologique du diocèse de Valence (Агиографическа история на епархия Валанс) абат Надал разказва, че когато св. Павел наследил на епископския пост на Сен-Пол-Труа-Шаго св. Торквато, малко след неговото ръкополагане, някакъв евреин, обикновен лихвар, се приближил до него на улицата на града и на висок глас изискал от него голяма сума пари, която, както казал, бил заел на епископ Торквато, предшественика на Павел. За да се увери дали тези претенции са справедливи, св. Павел се облякъл в пълно епископско одеяние и се отправил към гроба на св. Торквато в катедралата и докосвайки мястото на гроба с жезъла си, поискал почиващият да обяви дали парите трябва да бъдат платени или не. Гласът на мъртвия епископ веднага се разнесъл от гроба: „Наистина евреинът получи парите си, които му бяха върнати в уречения срок, с лихвата, да, дори с двойна лихва.” От хрониките става ясно, че такова нещо наистина се случило, тъй като много хора присъствали на събитието и са станали свидетели на всичко това.
Египий, който наследява великомъченик св. Вигилий в Трент, ни е оставил житието на св. Северин, който бил един от последните християнски епископи от романските обитатели на земите край Дунава, малко преди да се оттегли в Италия. Веднъж св. Северин, който трябвало цяла нощ да бди над ковчега на някакъв свещеник на име Силван, на зазоряване не се стърпял и го помолил още веднъж да побеседва с братята, които копнееха да чуят гласа му, тъй като приживе той бил красноречив оратор и много добър проповедник. Силван отворил очи и светецът го попитал дали не желае да се върне към живот. Мъртвецът обаче отговорил: „Отче мой, не ме задържай повече тук, моля те, и не отдалечавай от мен онзи час на вечен покой, който за онези, които спят в Христа е най-сладка радост!” При тези думи той затворил очите си и повече не се събудил.
Тази случка не може да не ни подсети за всеизвестното чудо на св. Филип Нери, който бил духовен наставник на семейство Масимо. През 1583 г. синът и наследник на принц Фабрицио Масимо умрял от треска на 14-годишна възраст и когато сред сълзите на опечалените родители и плача на роднините св. Филип влязъл в стаята, той поставил ръката си на челото на юношата и го извикал по име. Тогава момчето се съживило, отворило очите си и се изправило на леглото. „Не ти ли се иска да умреш?” – попитал светецът. „Не” – тихо въздъхнало момчето. „Готов ли си да отдадеш душата си?” „Да.” „Тогава върви”, казал св. Филип. "Va, che sii benedetto, e prega Dio per noi!" (Върви и бъди благословен, моли се на Бога за нас!) Момчето отново отпусна глава на възглавницата си, озарено с небесна усмивка и предаде дух. Всяка година на 16 март в семейния параклис на Палацо Масимо се устройва празник в чест на това чудо.
В житието на св. Теодосий Кенобит, написано от Теодор, епископ на Петра, се разказа, че когато близо до манастира била изградена голяма гробница, св. Теодосий казал: „Гробът наистина вече е завършен, но кой ще бъде първият измежду нас, който ще се засели в него?” Тогава някой си монах на име Василий, паднал на колене, като се молел тази чест да му бъде оказана на него. Не се минало и месец и монахът без болка или някакво заболяване починал така, както човек отива да спи. Четиридесет дни след това св. Теодосий на утринната, а и на други богослужения, забелязал, че мъртвият монах все още заема обичайното си място сред хора. Единствено той виждал монаха, но други, особено Еций, чул гласа му. Тогава Теодосий се помолил всички да могат да видят призрака на Васили. И наистина, очите на всички се прояснили, така че те можели да видят мъртвия, стоейки на обичайното си място сред тях. Когато Еций понечил радостно да го прегърне, фигурата изчезнала с думите: „Почакай, Еций. Господ да бъде с теб, с моя отец и моето братство. Но ние няма да се видим или да се чуем повече.”
Св. Григорий, епископ Лангрский, имал навика да става от леглото си през нощта, когато всички други отдавна вече са заспали дълбоко, и тихичко да се отправя към църквата, където прекарвал няколко часа в молитва. Дълго време никой не подозирал за това, докато една нощ един от братята останал буден и видял епископа да върви по коридора. Това възбудило любопитството му и той решил да го проследи. Видял епископа да влиза в баптистерията, а вратата като че ли сама се отворила пред него. Известно време царяла тишина; след малко монахът чул гласа на епископа да запява антифона, веднага след което множество гласове подемат псалма и така пеейки декани и кантори изминали около три часа. „Аз, от своя страна, си мисля” – казва св.Грегорий Турски – „че светците, чиито всепочитани и достолепни мощи се пазят там, се откриват над блажения мъж и заедно с него пеят химн във възхвала на Бога.”
Примери от последно време за мъртъвци, които при изключителни обстоятелства възвръщат живота си, също не се срещат рядко. Свети великомъченик Станислав, епископ на Краков, бил купил за църковни нужди много голямо имение от някой си Петър. Когато няколко години по-късно този човек умира, неговите наследници започнали да предявяват претенции към имота, който бил продал. Те открили, че епископът не бил взел разписка и съответно, тъй като нямал документ, който да потвърждава правото му на собственост, съдът постановил имуществото да бъде върнато на ищците. Тогава светецът отишъл при гроба на покойника и като докоснал тялото му заповядал да се изправи и да го последва. Петър веднага се подчинил на призива и неговата бледа, мъртвешка фигура придружила епископа до Кралския съд. Всички се разтреперили от ужасното зрелище. Тогава Станислав казал на съдията: „Виж, господарю мой, тук е самият Петър, който ми продаде имота. Той дойде дори от гроба, за да потвърди истината.” Със сподавен глух акцент призракът или трупът потвърдил твърдението на епископа с всичките подробности и уплашените съдии били принудени да преосмислят взетото решение. Когато грешката била поправена, фигурата като че ли изчезнала от погледите на всички. Тялото се върнало в гроба, където останало да почива, след като за втори път било върнато към живот. Подобен инцидент, както казват, се среща и в житието на св. Антонио Падуански, чиито баща бил обвинен в Лисабон в съучастие в убийството на някакъв джентълмен, макар и не в качеството на пряк извършител. Светецът, след като настоял да донесат тялото на убития в съда, тържествено го заклел с думите: „Истина ли е, че баща ми по някакъв начин е участвал в извършването или в заговора на твоето убийство?” С дълбока въздишка тялото отговорило: „По никакъв начин обвинението не е истина. То е изцяло лъжливо и е дело на злоумишленици.” По този начин магистратите, убедени посредством тази позитивна декларация, освободили затворника.
На 9 март 1463 г. Катерина Болонска, монахиня клариниска, починала в женската обител, но репутацията й на светица била толкова голяма, че след не повече от две седмици след нейното погребение, тялото й било извадено и поставено в църквата в отворения ковчег за поклонение. Огромните тълпи, които идвали да я видят, били поразени от факта, че лицето й било запазило свежестта си и топлия си свят и въобще изглеждало много по-живо, отколкото било приживе. Сред посетителите било и едно 11-годишно момиченце на име Леонора Поджи. В знак на благоговеене детето стояло на известно разстояние от ковчега, когато всички видели, че тялото не само отворило очите си , но и махнало с ръка, казвайки: „Леонора, ела тук.” Момичето пристъпило разтреперано, но света Катерина добавила: „Не се страхувай; ти ще станеш калугерка в тази обител и всички ще те обичат. И още нещо, ти ще бъдеш пазител на тялото ми.” Осем години по-късно Леонора отказва ръката на един богат ухажор с висок чин и се подстрига за монахиня в общината на Корпус Домини. Тук тя живя не по-малко от 55 години, достигайки преклонна възраст, радвайки се на любовта и уважението на всички сестри. Тя наистина почти половин век беше пазителка на пресветите мощи на св. Катерина.
Веднага след смъртта на великата блажена св. Мария-Мадлен де Пази, която почива на 15 май 1607 г., тялото на светата кармелитка било поставено с големи почести на една катафалка в църквата на девическия манастир Санта Мария дели Анджели, където цяла Флоренция се стичаше да целува краката й и да се докосва до мощите й с медальоните и цветя. Сред първите, които посетили обителта, и който имал привилегията да отдаде почитта си към тялото преди да бъде допуснато множеството, бил някой си благочестив йезуит, отец Серипанди, когото имал щастието да придружава един млад момък от благородническо семейство, за когото отецът полагал всички усилия да го избави от разпътния му начин на живот. Докато добрият свещеник коленичил за молитва, младежът втренчил поглед в изражението на светицата, но тя леко се намръщила и извърнала лицето си настрани сякаш била обидена от неговия поглед. Той останал засрамен и смаян, когато отец Серипанди казал: „Наистина, синко, светицата не може да търпи погледа ти върху себе си, докато водиш толкова безнравствен и похотлив начин на живот.” „Това е вярно”, извикал младежът, „но ако Господ ми помогне, аз ще променя живота си във всеки един аспект. Той сдържал думата си и скоро започна да се отличава с необикновено благочестие и набожност.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 10:59 pm

Подобни случаи на възкресения на мъртви, трупове, които стават от гробовете си, движения на мъртви тела могат да бъдат цитирани до безкрайност. И не е никак невъзможно, че след като тези необикновени обстоятелства се случват в живота на светците, по същия начин те да бъдат имитирани и пародирани от демоните, защото, както казва Тертулиан: "diabolus simia Dei." (дяволът е маймуната на Бога)
Отдавна е отбелязано, че хората винаги са имали уважение и страхопочитание към мъртвите. Християнството, от своя страна прибавя своя отпечатък към идеята за смъртта, внасяйки мотива за светостта. Дори в младенческите години на човечеството човешкият разум, вдъхновен от сянката на някаква божествена истина, отказва да повярва, че онези, които смъртта отнема от нас, се разделят от нас за винаги, а само за определен период от време. Твърди се, и то не без основание, че първобитният човек е желаел да запази мъртвите, да съхрани смъртната обвивка и какво всъщност са гробовете, пещерите на праисторическия човек, долмените на галските вождове, пирамидите на фараоните, освен едно последно обиталище, последния дом? Колкото до самия труп, в него продължава да се съдържа някаква форма на съществуване, той продължава да съществува според примитивните представи. Затова е нямало нищо по-ужасно, по-отвратително престъпление от профанацията на мъртвите.
Д-р Еполар казва: "Les vraies et graves profanations, de veritables crimes, reconnaissent pour mobile les grandes forces impulsives qui font agir l'être humain. Je nommerai cela vampirisme, quitte à expliquer par la suite l'origine de cette appellation.
"L'instinct sexuel, le plus perturbateur de tons les instincts, doit être cité en première ligne comme, l'un des facteurs les plus importants du vampirisme.
"La faim, besoin fondamental de tout être vivant, aboutit dans quelques circonstances à des actes du vampirisme. On pourait citer maint naufrage et maint siège célèbre on la nécessité fit loi. Le cannibalisme du bien des tribes savages n'a pas d'autre origine que la faim à satisfaire.
Chez l'homme se développe énormément l'instinct de propriété. D'où le travail, d'où, chez certains, le vol. Nous venons de voir que la coutume de tons les temps fut d'orner les morts de ce qu'ils aimaient à posséder. Les voleurs n'ont pas hésité à dépouiller les cadavres. . . . Les parlements et les tribunaux eurent assez souvent à châtier des voleurs sacrilèges." („Причината, която кара хората да прибягват до тежки осквернения и престъпления от този вид може да бъде определена в мощната импулсивна енергия, която ги движи. Аз бих я нарекъл вампиризъм, като впоследствие ще обясня произхода на този термин. Сексуалният инстинкт, който в най-малка степен подлежи на контрол, може да бъде посочен на първо място като един от най-важните фактори за вампиризма. Гладът, една от фундаменталните потребности на живота, при определени обстоятелства също би могъл да доведе до акт на вампиризъм. Бихме могли да приведем не малко примери на корабокрушенци или при засади на градове, когато нуждата е формирала свои собствени закони. Източник на канибализъм в много племена не рядко се явява просто самият глад. По-нататък, у човекът се развива в прекомерна степен инстинктът за собственичество. Той кара човекът да се труди, а в определени случаи и да краде. Както току-що имахме възможност да се убедим, във всички времена е съществувал обичай да се украсяват мъртвите с това, което те са обичали да притежават приживе. Крадците винаги без колебание са обирали труповете…Често и гражданският трибунал, и висшият кралски съд е трябвало да издава присъди срещу крадците-осквернители.”)
В този начин излиза, че вампиризмът в по-широк и съвременен смисъл би могъл да бъде разбран като профанация (оскверняване) на мъртво тяло, ето защо е добре накратко да се спрем и на този аспект от въпроса. "On doit, entendre par vampirisme toute profanation de cadavres, quel que soit son mode et quelle que soit son origine." (Под вампиризъм следва да разбираме всякакво оскверняване на трупове независимо от начина и причината.)
Във Франция са регистрирани множество случаи на кощунствено обиране на мъртвите. През 1664 г.Жан Тома бил подложен на смърт чрез разтегляне на колело заради това, че бил изровил тялото на една жена и откраднал скъпоценностите, с които била погребана. Почти столетие преди това, през 1572 г. гробокопачът Жан Рено бил осъден да работи на галера заради кражбата на бижутата и дори брачните халки на труповете. През 1823 г. Пиер Рено бил осъден в Риом зради това, че бил отворил гроб с намерението да го ограби. Няколко години по-късно полицията разбива бандата "de la rue Mercadier" (от улица Меркаде) – седмина бандити, които се занимавали с осквернение на гробовете и гробниците на богати семейства, като по този начин откраднали бижута и злато на стойност не по-малка от 300 000 франка. Добре известно е, че прословутият Рвашол отворил гроба на мадам де Роштал, очаквайки тя да бъде погребана със скъпоценностите й. Той обаче не намеил нищо подобно на това, тъй като жената била повита единствено в ленен плащ.
На 12 юли 1663 г. Върховният съд на Париж издава сурова присъда на сина на гробаря, който служил при гробницата Сен Сюлпис. Този малък нещастник имал навика да изравя труповете и да ги продава на докторите. През ХVІІ в. Факултета на Париж можел да разполага само с едно тяло на година и върху прочутия медик Морико паднали сериозни подозрения за това, че нелегално се сдобивал с трупове за дисекция за своите анатомически изследвания.
В Англия търговията с „Възнесени хора” прибавила нов ужасяващ оттенък към идеята за смъртта. Дори сигурността на телата на заможните, при предприемането на всякакви предохранителни мерки, не би могла да бъде гарантирана срещу посегателствата на джебчиите на скъпоценности от гробовете. Бедните пък изпитвали чудовищен ужас, когато лежейки на смъртния одър, си представяли опасността от това, как телата им могат да бъдат изровени от вампири и откарани в театъра на дисекцията, където продадени на някакъв неопитен доктор, ще бъдат насечени и накълцани. В своя роман „Потайностите на Лондон” (The Mysteries of London) Г.В.М.Рейнолдс описва ужасяваща, но може би не твърде красноречива картина на тези отвратителни крадци. Незаконно практикуващи лекари и съперничащи си изследователи на анатомическата наука винаги са били склонни да купуват без да задават излишни въпроси. Кражбата на тела се превърнала в постоянен пазар с широка активност. Един от тези мизерници, който с успех практикувал този занаят, даже допринесъл за обогатяването на английския език, прибавяйки нова дума. Улям Бърк, от делото Бърк и Хари, който бил обесен на 28 януари 1829 г., започва своята кариера през ноември 1827 г. Той се заема за тази работа почти случайно. Той отдавал евтини квартири на едимнбургските бедняци, където един ден умрял един войник, който останал да дължи значителна сума за своето пребиваване. С помощта на Бърк, друг от неговите наематели, отнесъл труп на д-р Робърт Нокс на адрес Сърджън скуаер, който платил 7 фунта и 10 шилинга за това. Шотландците изпитвали страхотен ужас от Похитителите на трупове и не винаги било толкова лесно да бъде доставено тяло, макар, че подлият Нокс се хвалил, че по всяко време би могъл да се снабди с необходимия си материал. Казват дори, че близките на новопочиналите се налагало да дежурят над грбовете, като тази мярка съвсем не се оказвала излишна. Друг обитател на Хари легнал тежко болен, като хубосниците решили, че и с него ще могат да се разпоредят по същия начин. Той обаче не умирал, затова се наложило Бърк да ускори процеса като го затисне с възглавницата, докато Хари държи жертвата за краката. Д-р Нокс заплатил 10 шилинга за останките. Тъй като по този начин парите се изкарвали толкова лесно Бърк и Хари без колебание започнали редовно да доставят стока. Самотна просякиня, която нямала приятели; нейният внук, който бил глухоням; един болен англичанин; проститутка на име Мери Петерсън, както и много други били подмамвани в обиталището, след което убивани. Бърк твърде хладнокръвно разказал схемата, по която се извършвало всичко това. Той обикновено се нахвърлял върху тялото на жертвата, докато Хари затискал носа и устата. „След няколко минути жертвата престава да се съпротивлява, но известно време все още издава някакви конвулсии и бълбукащи звуци от корема си. След като престанат да викат и да се съпротивляват, ние ги пускахме да си умрат от само себе си.” Д-р Нокс се бил договорил с убийците, че ще плаща по 10 шилинга през зимата и по 8 през лятото за всеки доставен труп. Най-накрая целият тъмен бизнес бил осветлен.

Up the close and down the stair,
But and ben with Burke and Hare,
Burke's the butcher, Hare's the thief,
Knox the boy that buys the beef.

Така пеели хлапетата по улицата. Бърк си признал всичко и бил обесен. Хари свидетелствал по обвинението, от което обаче едва ли имало нужда, тъй като още от самото начало върху тях паднали сериозни подозрения, свързани с изчезването на толкова много тела, които подозрения скоро се потвърдили. Станал голям скандал и двамата разбойници, заедно с любовниците им и д-р Нокс, който въпреки че отричал, без съмнение е бил твърде наясно с цялата схема, и петимата трябвало да бъдат изпратени на бесилката. Истина е, че тогава тълпата искала да се докопа до тях и да ги разкъса на парчета. И наистина трябвало да бъдат хвърлени на тълпата. Това обаче, че посредством умелата казуистика те успели да избягнат тази участ, не говори твърде добре за тази епоха.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:06 pm

Познатата като некрофагия или некрофагизъм (ядене на трупове) разновидност на вампиризма, която сама по себе си представлява канибализъм, много често е свързана с религиозните практики на диваците, а също така намира място и в сабатите на вещиците. Сър Спенсър Сен-Джон в своите описания на остров Хаити дава любопитни подробности за вуду-култ, при който канибалистичните практики са примесени с най-примитивен разврат. Измежду индианското племе квакиутл (Kwakiutl) в Британска Колумбия канибалите (Hamatsas) образуват най-могъщото от всички тайни общества. Те разкъсват трупове на парчета и ги поглъщат, отхапват парчета месо то живите, а преди са яли робите, които убивали на своите пиршества. Индианците от племето хайда (Haida) от островите на кралица Шарлота практикували подобен религиозен култ на некрофагия. Сред древните мексиканци съществувала практиката да се насича на малки парченца тялото на пожертвания в чест на бог Tetzcatlipoca младеж, като парченцата се раздавали на свещениците и благородниците като сакрална храна. В австралийското племе бибинга (Bibinga) нарязвали тялото на починалия, след което изяждали парчетата, за да осигурят по този начин неговото прераждане. Същата церемония се наблюдава и в арунта (Arunta). Каспър в Vierteljahrschrift (Всякоквартално списание) споменава за един случай, при който някакъв идиот убил и изял едно бебе, за да може по този начин да придобие виталността на детето. Трябва да отбележим, че некрофагията е застъпена много широко в страстите на върколаците (werewolf), като съществуват множество примери на ликантропия, при която се поглъща човешка плът и се убиват хора с цел телата им да бъдат използвани за храна. Боге разказва, че през 1538 г. четирима души, обвинени в магьосничество, Jacques Bocquet, Claude Jamprost, Clauda Jamguillaume и Thievenne Paget, са признали, че са се трансформирали във вълци и в тази форма са убили и изяли няколко деца. Françoise Secretain, Pierre Gandillon и George Gandillon също признали, че са приемали формата на вълци и така са ловели деца, след което са ги събличали голи и са ги изяждали. Дрехите на децата били намерени без дори следа от разкъсване в полето, "tellement qu'il sembloit bien que ce fust vne personne, qui les leur eut deuestus." (в такъв вид, като че ли някой ги е съблякъл)
Един много нашумял през ХVІІІ в. случай на некрофагия се счита, че послужил за прототип на Мински, "l'ermite des Appenins" (апенинския отшелник), от романа на Маркиз дьо Сад Жулиет. Страховитото жилище на този великан московит е описано много ярко. Масите и столовете били направени от човешки кости, а стените били украсени със скелети. Негов първообраз станал Блез Фераж, или Сейе, който през 1779 и 1780 г. живял на Пиринеите, където ловувал мъже и жени и ги поглъщал.
Един от най-ужасните и необикновени случаи на канибализъм е този на Сони Бин, син на селяни от Източен Лотиан, роден близо до Единбург в края на ХІV в. Той и едно момиче от същата местност се скитали известно време, като най-накрая се заселили в някаква пещера на брега на Гелоуей. Казват, че тази пещера се простирала на около миля под морето. Те живеели като обирали пътниците, носели телата им в обиталището си, след което ги нарязвали и ги изяждали. Те родили 8 сина и 6 дъщери, като цялото племе се занимавало с мародерстване и понякога нападали дори групи от по 5-6 човека, пътуващи заедно. На диваците им се родили дори и внуци, като казват, че над 25 години тези канибали убивали хора по пътищата, домъквали плячката в обиталището си, където се хранели с човешката плът. Разбира се често у хората възниквали подозрения, дори понякога наставала паника, но входът на пещерата бил толкова умело маскиран, че изминало много време докато бандата била проследена и заловена. Цялото семейство било осъдено на смърт, придружена с най-ужасни мъчения през 1435 г. в Единбург. Вероятно отначало Бин и неговата партньорка били подтикнати към некрофагията от глад, но после след като вкусили човешка плът това се превърнало в страст. Естествено децата, родени при такива обстоятелства, също станали канибали.
Сони Бин става герой на романа Сони Бин – човекоядецът от Мидълтън (Sawney Beane, the Man-eater of Midlothian) от Томас Прескет Прест, който между 1840 и 1860 г. става много популярен с шокиращите си романи, които по това време се издават в значителни тиражи. Най-голям успех Прест има със Суини Тод (Sweeney Todd), за когото по това време се е предполагало, че е действително съществуваща фигура, но днес се смята със сигурност, че само фикция. Нека да припомним, че жертвите на Тод изчезвали през обръщаща се врата, през която попадали в подземието на къщата му. След като претърси и съблече телата, Тод ги предоставял на разположението на Мисис Ловет, която обитавала съседната къща и държала посещавана хлебарница. Случило се така обаче, че доставките били прекратени за известно време, тъй като Тод не бил в състояние да изпраща труповете си, вследствие на което Мисис Ловет трябвало да използва овнешко месо за своите знаменити пирожки. Веднага били подадени оплаквания, че качеството на баничките се било понижило, а месото изгубило обичайната си сочност и приятен вкус.
В един ръкопис от 1625 г., озаглавен Правдиво изложение на обичайните събития и произшествия, които ставаха във Вирджиния от 1609 до 1612 г. (A Trewe Relatyon of the Proceedings and Occurrences of Momente which have Happened in Virginia from . . . 1609 untill 1612), който обаче никога не бил отпечатан, братът на Хенри Пърси, девети ърл на Нортумберланд, Джордж Пърси, който два пъти бил вицегубернатор на Вирджиния дава подробности за ужасните условия, при които трябвало да живеят първите колонисти. Понякога новоселците са срещали такъв глад, че не само били принудени да изравят трупове от гробовете, които да ядат, но „един човек от нашата колония уби жена си… и я осоли, за да осигури препитанието си. Всичко това стана ясно, едва след като той изяде част от нея, за което жестоко и нехуманно деяние аз наредих да бъде екзекутиран. При това признанията за деянието му изтръгнахме, след като го подложихме на мъчения като го провесихме за палците и сложихме тежести на ходилата му. Така вися близо четвърт час, докато най-накрая не призна всичко.”
Често можем да срещнем в историческите записки за дълги и ужасни засади как гладът е принуждавал нещастните граждани на обсадените градове да се нахвърлят на човешка плът. Пример за това може да бъде намерен и в Библията, където са описани ужасните часове, когато Йерусалим бил обсаден от Бенадад Сирийски по време на управлението на цар Иорам през 892 г. пр.н.е. (4Цар., VІ, 24 – 30): "Congregauit Benadad rex Syriae, uniuersum exercitum suum, et ascendit, et obsidebat Samariam. Factaque est fames magna in Samaria: et tamdiu obsessa est, donec uenundaretur caput asini octoginta argenteis, et quarta pars cabi stercoris columbarum quinque argenteis. Cumque rex Israel transiret per murum, mulier quaedam exclamauit ad eum; dicens: Salua me domine mi rex. Qui ait: Non te saluat Dominus: unde te possum saluare? de area, uel de torculari? Dixitque ad eam rex: Quid tibi uis? Quae respondit: Mulier ista dixit mihi: Da filium tuum, ut comedamus eum hodie, et filium meum comedemus eras. Coximus ergo filium meum, et comedimus. Dixique ei die altera: Da filium tuum ut comedamus eum. Quae abscondit filium suum. Quod cum audisset rex, scidit uestimenta sua, et transibat per murum. Uiditque omnis populus cilicium, quo uestitus erat ad carnem intrinsecus." (След това сирийският цар Венадад събра цялата си войска, тръгна и обсади Самария. И настана голям глад в Самария, когато я обсаждаха, тъй че една ослешка глава се продаваше за осемдесет сикли сребро, и четвърт каба гълъбови куришки - за пет сикли сребро. Еднаж израилският цар вървеше по стената, и една жена му думаше с плач: помогни ми, господарю мой, царю. Той отговори: ако Господ ти не помогне, отде ще ти помогна аз? От гумното ли, от лина ли? Попита я още царят: какво ти е? А тя отговори: тая жена ми каза: дай твоя син да го изядем днес, а моя син ще изядем утре. И сварихме моя син и го изядохме. На другия ден аз й казах: дай и ти сина си, да го изядем. Но тя скри сина си. Царят, като чу думите на жената, раздра дрехите си; и, като вървеше по стената, народът видя, че той носи на самото си тяло вретище.)
У.А.Ф.Браун, бивш председател на Комисията по психичните заболявания в Шотландия, притежава изключително ценен документ, който се нарича Necrophilism и който бил представен по време на Четвъртата среща на медико-психологическата асоциация в Глазгоу на 21 май 1874 г. В документа се посочва, че по време на зверствата на Кралица Елизабет в Ирландия, когато пасищата били изпепелени и превърнати в пустини, “клетите бедняци изпълзяваха от всички ъгли на горите и долините, като си помагаха с ръцете си, тъй като краката не можеха да ги издържат и приличаха на скелети; говореха като призраци, които стенеха глухо от гробовете си; те се хранеха с мърша; и дори бяха щастливи, ако успееха да я намерят. Да, и малко след това те започнаха да се ядат един друг. Стигнаха дори дотам, че за да се сдобият с мърша, те не жалеха труда си да разкопават гробищата.” По време на обсадата на Иерусалим от Тит, по време на чумата в Италия през 450 г. канибализмът се е разпространявал мълниеносно. По време на глада във Франция през ХІ в. „човешката плът се продавала свободно на пазара в Тур.” Един човек си построил свърталище в гора Масон и там той убивал всеки, който успявал да подмами вътре, като след това изпичал тялото на жертвите си и се хранел. Браун съобщава, че в Западна Индия разбрал за две, които често посещавали гробищата посред нощ. По всяка вероятност те не изравяли трупове от земята, но обичали да спят между гробовете, като както можело да се очаква тези странни нощни разходки не можели да не всяват панически страх у местното население. Също така той добавя: „Обиталищата на мъртвите са били посещавани, осквернявни; изровени трупове или части от тях са били целувани, галени или пък задигани и отнасяни по домовете на похитителите, дори и това да са понякога останките на съвършено непознат труп.” Браунк казва още, че бил шокиран, „когато като студент му се налагало често да посещава парижката лудница, от големия брой анемични и обезсърчени жени, които го засипвали със скръбните си изповеди, че са яли човешка плът, поглъщали са трупове, че били вампири и т.н.” Д-р Легранд де Сол казва, че сред много членове на едно шотландско семейство се наблюдавала склонност към некрофагията. Прохазка споменава за една жена от Милано, която също подмамвала деца в жилището си и най-спокойно ги изяждал. Едно 14-годишно момиченце от Пюи де Дром, казват, че показвало всички признаци на необикновена жажда за човешка кръв, като настървено се нахвърляло на всяка току-що причинена рана. Разбойникът Гаетано Мамоне, който дълго тероризирал Южна Италия, бил свикнал редовно да източва с устните си кръв от своите нещастни пленници. При друг случай един човек, който живеел в някаква пещера в южната част на Франция, хванал едно 12-годишно момиче, удушил го, изнасилил трупа, след което направил по тялото й дълбоки дупки с нож, като изпивал кръвта й и ядял плътта. Той държал останките в обиталището си, но по-късно ги погребал. Съдът го признал за невменяем.
През ХVІ в. в Унгария живяла ужасната човекоядка Контеса Елизабет Батори, която заради своите некро-садистични мерзости била наречена „la comtesse hongroise sanguinaire” (кръвожадната унгарска контеса). За граф Шароле (1700 - 1760), "de lugubre mémoire" (лошата памет), нямало нищо по приятно от това да разнообразява с убийство своите оргии, и много от най-мрачните сцени в Жулиет (роман на Маркиз дьо Сад) представляват репродукции на тези оргии, които с удоволствие споделял със своя по-голям брат, дука на Бургундия.
Д-р Лакасан в своето изследване Vacher l'éventreur et les crime's sadiques, Лион-Париж, 1899 г., събира множество сучаи на некросадизъм. Жозеф Ваше, роден в Бофор (департамент Изер) на 16 ноември 1869 г., бил признат за виновен в извършването на серия престъпления в периода от май 1894 до август 1897 г. През тези години той се скитал из Франция, веднага щом бил освободен от приюта за душевно болни като излекуван, където бил затворен заради опит за изнасилване на една млада прислужница, която отказала ръката му. Първото си престъпление най-вероятно Ваше извършва на 19 май 1894 г., когато на едно усамотено място убива едно 21-годишно момиче от работническата класа. Той я удушил, след което изнасилил тялото й. на 20 ноември същата година във Видобан (провинция Вар) той удушава 16-годишната дъщеря на един фермер, след което изнасилва тялото и го поврежда с ножа си. По същия начин на 1 септември 1895 г. в Бенонс (провинция Ен) той убива 16-годишния юноша Виктор Портале, след което разпорил корема му. Три седмици по-късно той удушава едно 14-годишно пастирче на име Пиер Масо-Пеле, след което обезобразява тялото му. От всичките 11 убийства, чиито следи водят към Ваше, последното било извършено на 18 юни 1897 г., когато убива 13-годишния Пиер Лоран в Курзе (провинция Рон). Тялото му било неописуемо обезобразено. Вероятно този маниак бил виновен и за много други престъпления, които все още стоят неразкрити.
В Англия сензационните случаи с мистериозните осакатявания, извършени от Джак Изкормвача, няма да бъдат забравени скоро. Първото тяло било намерено в Уайтчапел на 1 декември 1887 г.; второто, по което били установени 31 рани, на 7 август 1888 г. На 31-и същия месец бил намерен ужасно обезобразен женски труп; на 8 септември било открито четвъртото тяло, което носело същия почерк, петото било намерено на 30 септември, шесто на 30 ноември. На 1 юни 1889 г. от Темза били извадени човешки останки; на 17 юли тяло, което все още било топло било открито в гетото на Уайтчапел. Най-накрая на 10 септември същата година намерили и последното тяло.
На класическия случай на „вампиризъм” – Серже Бертранд – ще се спрем по-внимателно по-нататък в главата.
Андрейс Бикел убивал жените, след като преди това ги изнасилвал и обезобразявал по неописуем начин. Д-р Еполар, цитиран от Ahtenmœsigen Darstellung merkwürdzer Verbrechen на Фоербах, съобщава, че Бикел бил казал: "Je puis dire qu'en ouvrant la poitrine, j'étais tellement, excité que je tressaillais et que j'aurais voulu trancher un morceau de chair pour le manger." (Мога да кажа, че като разголих гърдите й, изпитах такова възбуждение, че ми се прииска да отрежа част от плътта й и да я изям). През 1825 г. един лозар на име Леже, 24-годишен здравеняк, напуснал дома си, за да си намери работа. Той се скитал край горите около седмица, след което го хванали изпитващ ужасно настървение за човешка плът. "Il rencontre une petite fille de douze ans, la viole, lui déchire les organes génitaux, lui arrache le coeur, le mange et boit son sang, puis enterre le cadavre. Arrêté peu après, il fait tranquillement l'aveu de son crime, est condamné et executé." (Той се натъква на едно 12-годишно момиченце, изнасилва го, изрязва й гениталиите, изтръгва й сърцето, след което го изяжда и изпива кръвта й. Накрая заравя трупа й в земята. След като го арестували, той спокойно си признал вината. Бил осъден и екзекутиран.)
Много известен станал случая с Винченцо Верцени , некрофагист и некросадист, родом от Ботануко в болнав и бедняшки род, който бил арестуван през 1872 г. за следните престъпления: опит да удуши своята братовчедка Мариана, едно 12-годишно момиче; подобен опит да удуши сеньора Аруфи, 27-годишна; опит за същото със сеньора Гала; убийството на Джована Мота (les viscères et les parties génitales sont arrachées du corps, les cuisses lacérées, un mollet detaché. Le cadavre est nu (от трупа били изтръгнати вътрешностите и гениталиите, бедрата на момичето били изрязани с нож, прасецът на единия от краката й също бил отрязан. Целият труп бил гол.); убийство и обезобразяване на тялото на сеньора Фрицони, 28-годишна жена; опит да удуши братовчека си Мария Превитали, 19-годишна. Докато извършвал тези престъпления, "pour prolonger le plaisir, il mutila ses victimes, leur suça le sang, et détacha même des lambeaux pour les manger." (за да удължи удоволствието си, убиецът кълцал с ножа си жертвите си, пил кръвта им и даже изтръгвал парчета месо, което поглъщал).
Подобни вампиристични жестокости, предизвикани от сексуална маниакалност, обикновено се класифицират като некрофилия или некросадизъм. "La nécrophilie est la profanation qui tend à toute union sexuelle avec le cadavre: coït normal ou sodomique, masturbation, etc. Le nécrosadisme est la mutilation des cadavres destinée à provoquer un éréthisme génital. Le nécrosadisme diffère du sadisme en ce qu'il ne recherche pas la douleur, mais la simple destruction d'un corps humain. Les nécrosadisme aboutit parfois à des actes de cannibalisme qui peuvent prendre le nom de nécrophagie . . . . Nécrophiles et nécrosadiques sont la plupart du temps des dégénéres impulsifs on debiles mentaux, ce que prouvent lour vie antérieure et leurs tares héréditaires. Ce sont en outre bien souvent des hommes auxquels un contact professionel avec le cadavre a fait perdre toute répugnance (fossoyeurs, prêtres, étudiants en médicine)." (Некрофилията е профанизация, осквернявне на трупа посредством извършването на сексуален акт – обикновен, содомистичен (анален), мастурбация и т.н. Некросадизмът е обезобразяване, повреждане на трупа, за да се постигне еротична наслада. Некросадизмът се различава от садизма по това, че неговата цел не е причиняване на болка, а просто унищожението на човешкото тяло. Нерядко некросадизмът води до акт на канибализъм, който бихме могли да определим с термина некрофагия… Некрофилите и некросадистие повечето време пребивават в състояние на умопомрачение или слабоумие, което се потвърждава от тяхното минало и лошо наследство. Но от друга страна некрофилия и некросадизъм често се среща сред онези, чиято професия е свързана с трупове, към които те в края на краищата изгубват всякакво отвращение (гробари, свещеници, студенти по медицина). Думата некрофилия по всяка вероятност е била предложена за първи път от белгийският психиатър д-р Гислен през ХІХ в., а с некросадизъм борави д-р Еполар.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:11 pm

Некрофилията не е била непозната в Древен Египет, и срещу нея се предприемали специални мерки, както казва Херодот Book II, lxxxix: {Greek Tàsde gunaîkas tw^n e?pifánewn a?ndrw^n, e?peàn teleuth'swsi, ou? parautíka didoûsi tarixeúeiт n ou?dì o!`sai a?'n e!`wsi eu?eidées kárta kaì lógou pleûnos gunaîkes: a?ll?èpeàn tritaîai h!` tetartraîai génwntai, ou!'tw paradidoûsi toîsi tarixeúousi. tôûto de poieûsi ou?'tw toûde ei!'neken, i!'na mh` sfi oî tarixeutaì mísgwntai th^jsi gunaiksí: lamfðh^nai gar tinà fasì misgómenon nekrw^j prosfátwj gunaikós kateipeîn dè tòn o!mótexnon.} Жените на благороднически произход и тези, които се отличавали с изключителна красота и качества не били предавани веднага за балсамиране; но едва, след като изминат три или четири дни от тяхната смърт. Това се прави за да не може балсаматорите да имат каквото и да е плътско съприкосновение с трупа. Защото казват, че веднъж един от тях бил намерен да се съвукуплява с една наскоро починала красива жена, като за това бил изобличен от неговия чирак.
Разправят, че Периандър, тиранът на Коринт, след като убил жена си, още веднъж легнал в постелята й, за да изпълни съпружеските си задължения. В Praxis Rerum Criminalium на Дамкоудър, написан в края на ХVІ в., бихме могли да прочетем следното: "Casu incidit in memoriam execrandus ille libidinis ardor, quo quidam feminam cognoscunt mortuam." (Случайно изникна в паметта ми онази отвратителна похотлива страст, когато някои жени познават мъртви.)
Много случаи на некрофилия са били записани от различни авторитети, от които ще се задоволя да цитирам само няколко. "En 1787, près de Dijon, à Cîteaux, un mien aïeul, qui était médecin de cette célèbre abbaye, sortait un jour du convent pour aller voir, dans une cabane située au milieu des bois, la femme d'un bûcheron que la veille il avait trouvée mourante. Le mari, occupé à de rudes travaux, loin de sa cabane, se trouvait forcé d'abandonner sa femme qui n'avait ni enfants, ni parents ni voisins autour d'elle. En ouvrant la porte du logis, mon grand-père fut frappé d'un spectacle monstrueux. Un moine quêteur accomplissait l'acte du coït sur le corps de la femme qui n'était plus qu'un cadavre." (През 1787 г. в селцето Сито, близо до Дижон, моят дядо, който работеше като лекар в едно знаменито абатство, веднъж се отправил от към една хижа в гората, за да посети една пациентка – жената на дърваря, която предишната вечер била вече на смъртно легло. Мъжът, зает със своята тежка работа, трябвало да остави жена си сама. Около нея нямало нито деца, нито родители, нито съседи. Когато отворил вратата на колибката, дядо ми бил поразен от чудовищната гледка, която се явила пред него. Един монах обзет от страст лежал върху женското тяло извършвайки полово съприкосновение с трупа.)
През 1849 г. съобщили за следния случай: "Il venait de mourir une jeune personne de seize ans qui appartenait a une des premières familles de la ville. Une partie de la nuit s'était écoulée lorsqu'on entendit dans la chambre de la morte le bruit d'un meuble qui tombait. La mère, dont l'appartement était voisin, s'empressa d'accourir. En entrant, elle apperçut un homme qui s'échappait en chemise du lit de sa fille. Son effroi lui fit pousser de grands cris qui réunirent autour d'elle toutes les personnes de la maison. On saisit l'inconnu qui ne répondait que confusément aux questions qu'on lui posait. La première pensée fut que c'était un voleur, mais son habillement, certains signes dirigèrent les recherches d'un autre côté et l'on reconnut bientôt que la jeune fille avait été déflorée et polluée plusiers fois. L'instruction apprit que la garde avait été gagnée à prix d'argent: et bientôt d'autres révélations prouvèrent que ce malheureux, qui avait reçu une éducation distinguée, jouissait d'une très grande aisance et était lui-même d'une bonne famille n'en était pas à son coup d'essai. Les débats montrérent qu'il s'était glissé un assez grand nombre de fois dans le lit de jeunes filles mortes et s'y était livré à sa détestable passion." (Току-що почина една млада особа, шестнайсетгодишно момиче от едно от най-знатните семейства в града. Нощта вече си отивала, когато в стаята на починалата се чул грохот – паднала някаква мебел. Майката, която се намирала в съседната стая, веднага скочил при този шум. Втурнала се вътре и видяла как през вратата се изнизва непознат мъж, облечен в нощницата на дъщеря й. Ужасена дамата надала сърцераздирателен вик, при който се събрали всички обитатели на къщата. Непознатият бил заловен, но на въпросите, които му били отправяни, той отговарял доста смутено и объркано. Първо помислили, че си имат работа с крадец, обаче неговото облекло и още някои други признаци насочили разследването в друга посока. Станало ясно, че младата покойница била дефлорирана, при което с нея се били съвкуплявали няколко пъти. От разследването било изяснено, че жената, която трябвало да стои до покойницата била подкупена, като извършените по-нататък следствени действия потвърдили, че този нещастник, който бил твърде състоятелен човек, роден в прилично семейство и получил изискано възпитание и отлично образование, не за първи път се занимавал с това толкова срамно нещо. В хода на съдебния процес било установено, че на подследствения и по-рано не веднъж му се е отдавала възможност да се вмъкне в постелите на млади покойници, където се отдавал на своята отвратителна страст.)
През 1857 г. случаят на Александър Симеон, некрофил, роден през 1829 г., който през целия си живот бил слабоумен, докато накрая напълно полудява, прилича особено внимание. Неговите навици били от най-гнусен вид и "Siméon, trompant la surveillance, s'introduisait dans la salle de morts quand il savait que le corps d'une femme venait d'y être déposé. Là, il se livrait aux plus indignes profanations. Il se vanta publiquement de ces faits". (Симеон, щом научел, че в моргата пристигнел нов женски труп, веднага намирал начин да измами охраната и да се промъкне вътре. Там той пристъпвал към най-възмутителни гаври с мъртвото тяло. Симеон публично се хвалил със своите подвизи.)
Д-р Морел в Gazette hebdomadaire de médicine et de chirurgie (Седмичен медицински и хирургически вестник) разказва следното нещо за 13 март1857 г.: "Un acte semblable à, celui de Siméon a été commis à la suite d'un pari monstrueux, par un élève d'une école secondaire de médicine, en présence de ses camarades. Il est bon d'ajouter que cot individu, quelques années plus tard, est mort aliéné". (Подобна на постъпката на д-р Симон била извършена вследствие на сключването на чудовищен бас от един студент по медицина в присъствието на приятелите си. Нека да кажем още, че този индивид умира няколко години по-късно напълно невменяем.)
Д-р Моро от Тур в своето знаменито изследване Aberrations du sens génésique, 1880 (Полови извращения) цитирайки в. Evénement от 26 април 1875 г., помества един необикновен случай в Париж, при който виновникът Л. бил съпруг и баща на шест деца. Жената от съседния апартамент починала и Л. се заел да бди в стаята на мъртвата, докато семейството й организира приготовленията за погребението й. "Alors une idée incompréhensible, hors nature, passa par l'esprit du veilleur de la morte. il souffla, les bougies allumées près du lit, et ce cadavre, glacé, raidi, déjà, au décomposition fut le proie de ce vampire sans nom." (И тук в ума на дежурившия над трупа преминала една непостижима и ужасна идея. Той духнал свещите, които горели над леглото и мъртвото тяло, вкочанено, вцепенено и на границата на разложението станало плячка на този вампир.) Осквернението било установено почти веднага по разхвърляното легло, а също така и по някои други признаци. Л. разбира се избягал, но по настояване на д-р Пусон и на съпругът, който бил полуобзет от мъка и полуобзет от гняв, той бил арестуван и започнало разследване. A quel délire a-t-il obéi? (Какво умопомрачение го подтикнало да извърши това?)
В своите Les causes criminelles et mondaines (Углавни и граждански дела, 1886) Албер Батай разказва случая с Хенри Бло, "un assez joli garçon de vingt-six ans, à figure un peu blème. Ses cheveux sont ramenés sur le front, à la chien. Il porte à la lèvre supérieure une fine moustache soigneusement effilée. Ses yeux, profondement noirs, enfoncés dans l'orbite, sont clignotants. Il a quelque chose de félin dans l'ensemble de la physionomie; quelque hosi aussi de l'oiseau de nuit." "Le 25 mars, 1886, dans la soirée, entre 11 heures et minuit Blot escalade une petite porte donnant dans le cimetière Saint-Ouen, se dirige vers la fosse commune, enlève la cloison qui retient la terre sur la dernierè bière de la rangée. Une croix piquée au-dessus de la fosse lui apprend quo le cercueil est le corps d'une jeune femme de dix-huit ans, Fernando Méry, dite Carmanio, figurante de théâtre, enterrée la veille.
"Il déplace la bière, l'ouvre, retire le corps de la jeune fille qu'il emporte à l'extremité de la tranchée, sur le remblai. Là, il pose, par précaution, ses genoux sur des feuilles de papier blanc enlevées à des bouquets et pratique le colt sur le cadavre. Ensuite, il s'endort probablement, et ne se réveille que pour sortir du cimitière assez à temps pour ne pas être vu, mais trop tard pour replacer le corps." (достатъчно красив младеж на 26 години с бледновато лице. Коста си вчесвал над челото си. Над горните си устни носеше грижливо поддържани хубави мустаци. Очите му бяха дълбоки, черни, впити в орбитите си и блестящи. Имаше нещо котешко и в лицето му и в същото време нещо, което го свързваше с нощните птици. На 25 март 1886 г., малко след 11 ч. Бло прескача малката портичка на гробището Сент Уан, отправя се към братската могила и взима и повдига букетите, с който бил обсипан последния в редицата гроб. По кръста над гроба Бло успява да разбере, че в този гроб се намира тялото на млада жена, 18-годишната Фернанда Мери, която била наричана „Карманио” – театрална фигуранта, която била погребана вечерта.
Бло претърсва могилата, открива гроба на взима тялото на момичето, която отнася на края на ямата и го поставя на насипа. Там младежът застава на колене, като предвидливо поставя под тях бялата хартия, с която били увити цветята, и извършва полов акт с трупа. След това вероятно заспива, като се събужда достатъчно рано, за да избяга преди някой да е дошъл, но твърде късно, за да успее да върне тялото обратно.) Любопитното е, че когато осквернението било открито, човек на име Дяамел написва писмо, в което заявява, че той е извършителят на това деяние. Той бил затворен в затвора Мазас, тъй като представил пълни подробности, което убедило следователите в неговата вина. Той обаче бил прегледан от двама доктори, които установили, че е невменяем. На 12 юни Блот отново насилва гроб, заспива, този път обаче бил открит и арестуван. На 27 август, когато започнало делото и съдията изразил ужасението си от извършването на такова деяние, подсъдимият отговори хладнокръвно: "Que voulez-vous, chacun a ses passions. Moi le cadavre, c'est la mienne!" (Какво искате, всеки си има своите страсти. Моите са труповете.) Д-р Моте не можал да установи липса на здрав разум и подсъдимият бил осъден на две години затвор.
Д-р Тибериус от Атина предава следния случай. Един млад студен преди около седем години се отправил към параклиса, където било изложено тялото на една красива актриса, която току-що била починала и към която той дълго време таял безумна страст. Обсипвайки студената пръст със страстни целувки, той насилил трупа на своята възлюбена. Трябва да отбележим, че тялото било облечено в скъпа рокля и бижута и в такъв вид трябвало да изглежда по време на погребалната процесия.
Смята се, че некрофилията е характерна за някои източни страни. "En Turquie, dans les endroits où les cimetières sont mal gardés, on a souvent vu, parâit-il d'abjects individus, la lie du peuple, contenter sur des cadavres qu'ils exhumaient leurs désirs sexuels." (В Турция, на местата, в които гробищата били зле охранявани, често можело да се види как отделни гнусни личности се задоволяват с труповете, които изравяли, за да задоволяват своите сексуални желания.)
Случаят с Виктор Ардисон, когото вестниците нарекоха „вампира от Мюи” и който бил арестуван през 1901 г. по множество обвинения за ексхумиране и изнасилване на мъртви тела, става обект на най-подробно изучаване на д-р Еполар, който представя своето заключение с думите: "Ardisson est un débile mental inconscient des actes qu'il accomplit. Il a violé des cadavres parce que, fossoyeur, il lui était facile de se procurer des apparences de femme sous forme de cadavres auxquels il prêtait une sorte d'existence." (Ардисон е слабоумен човек, който не е осъзнавал деянията, които е извършвал. Той насилвал трупове, тъй като гробар не му представлявало трудност да се сдобие с подобия на жени във вид на трупове, на които им придавал известна видимост на съществуване.)
Мотивът при случая на Леополд и Леб, който станал в Чикаго и който бил широко дискутиран из цяла Америка през 1924 г., бил некросадизъм. След като убили едно злощастно момче, двамата окаяни изрода изнасилили тялото. Може би не би било неправомерно, ако кажем, че това нездраво престъпление на първо място е плод на една лъжлива философия. С много пари на тяхно разположение и с разбъркани мозъци от отделни отгласи от учението на Фройд, двамата млади супермени счели себе си за над всички закони. Те изпитали всички еротични емоции и търсели нещо ново, което да възбуди техните преситени сетива. Завръщането към истинската философия, към научните дисциплини на преподавателите и докторите би могло да сложи край на порочните и гнусни деяния.
Небезизвестни, и всъщност нередки, са поразителните случаи на това, което би могло да се нарече „ментална некрофилия”, болезнена проява, за която подходяща среда стават най-скъпите и подбрани хотелски апартаменти.
В изследването си La Corruption Fin-de-Siècle (Разложението в края на века) Лео Таксил отбелязва: "Une passion sadiste des plus effrayantes est celle des détraqués auxquels on a donné le nom. de 'vampire.' Ces insensés veulent violer des cadavres. Cette dépravation du sens génésique, dit le docteur Paul Moreau de Tours constitue le degré le plus extrême des déviations de l'appetit vénérien." (Една от най-ужасните садистични склонности това е тази на онези умопобъркани, които хората наричат „вампири”. Тези безумци изпитват желание да изнасилват трупове. Това полово извращение, по думите на д-р Пол Моро от Тур, е най-крайната степен на девиация на сексуалното желание.) Той също така говори и за "chambres funèbres" (погребални стаи), които нерядко можели да се намерят в бордеите. "D'ordinaire, on dispose, dans une pièce de l'établissement des tentures noires, un lit mortuaire, en un mot, tout un appareil lugubre. Mais l'un des principaux lupanars de Paris a, en permanence, une chambre spéciale, destinée aux clients qui désirent tâter du vampirisme.
"Les murs de la chambre sout tendus de satin noir, parsemi de larmes d'argent. Au milieu est un catafalque, très riche. Une femme, paraissant inerte, est là, couchée dans un cercueil découvert, la tête reposant sur un coussin de velours. Tout autour, de longs cierges, plantés dans de grandes chandeliers d'argent. Aux quatre coins de la pièce, des urnes funéraires et des cassolettes, brûlant, avec des parfums, un mélange d'alcool et de sel gris, dont les flammes blafardes, qui éclairent le catafalque, donnent à la chair de la pseudo-morte la couleur cadavérique.
"Le fou luxurieux, qui a payé dix louis pour cette séance, est introduit. Il y a un prie-dieu oû'il s' agenouille. Un harmonium, placé dans un cabinet voisin, joue le Dies irae ou le De Profundis. Alors, aux accords de cette musique de funérailles le vampire se rue sur la fille qui simule la défunte et qui a ordre de ne pas faire un mouvement, quoiqu'il advienne." (Обикновено в една от стаите се намира съоръжение, покрито с черни завеси, т.е. своеобразно ложе за покойници – с една дума с всички атрибути на траурната обстановка. Но един от централните парижки публични домове разполагал със специална стая, предназначена за клиенти, желаещи да изпитат какво е това вампиризъм.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:15 pm

Стените на тази стая били покрити с черен сатен, обсипан със сребърни сълзи. По средата е разположена богато украсена катафалка. Върху нея в отворения ковчег лежи жена без признаци на живот, а главата й почива върху възглавница от кадифе. Около нея са подредени дълги восъчни свещи, поставени на големи сребърни свещници. В четирите краища са разположени траурни урни и кадилници, в които заедно с благовонията изгаря и смес от алкохол и готварска сол, чиито пламък, който осветява катафалката, придава на плътта на лъжепокойницата цвят на мъртвец.
В това помещение въвеждат налудния сладострастник, заплатил 10 луидора за този сеанс. Той коленичи на малката молитвена скамейка, разположена пред катафалката. Филхармонията, която се намира в съседната стая започва да изпълнява Dies irae или De Profundis. След като се раздават първите акорди на погребалната музика, вампирът се нахвърля на конкубинката, което изобразява мъртвата и на която й е заповядано да не помръдва каквото и да се случи с нея.)
Не без основание би могло да се предположи, че катафалката, ковчегът, черният покров, които би трябвало да предизвикват сериозни мисли и да убиват желанието, напротив, в някои среди тези траурни атрибути са били възприемани за най-елегантна възбуда, за най-силния и изпитан от всички най-изтънчени афродизиаци.






Произход на вампирите


Сега вече би могъл да бъде зададен въпросът как човек се превръща или може да бъде превърнат (трансформиран) във вампир, затова ще е добре да разгледаме причините, които според вярванията, предразполагат хората към такова демонично състояние. Би могло да се допусне, че тъй като това е предимно славянско и гръцко поверие, много от тези причини, считани за характерни в Източна Европа, няма да преобладават на други места.

Вампир става този, който е водил повече от безнравствен живот, чиито живот се е характеризирал с изключителна, необуздана порочност; човек на нечисти, долни и егоистични страсти, на зли амбиции, който е изпитва удоволствие от жестокостта и смъртта. Артър Макън точно посочва, че ''магьосничество и свещенност са единствените реалности. Всяка от тях е екстаз, оттегляне от обикновения живот.'' Духовният живот не може да се ограничи само до висшето добро,''но висшето зло, по необходимост има свой дял в този духовен живот. Обикновеният човек не може да стане по-велик грешник, отколкото да стане по-велик светец. Повечето от нас са просто безразлични, объркани създания; безцелно обикаляме света, без да осъзнаваме значението и да имаме вътрешно усещане за нещата и впоследствие нашата порочност и доброта стават еднакво посредствени и незначителни... светецът се старае да възвърне дара, който някога е загубил; грешникът се опитва да придобие нещо, което никога не е било негово. Накратко, той повтаря Падението... и тези думи не се отнасят за обикновените лъжци [1]; но преди всичко за 'чародейците', които използват материалния живот, които си служат със слабостите, присъщи на материалния живот като средства за достигането на своите безкрайно зли цели. И нека ви кажа, нашите висши възприятия са толкова притъпени, до такава степен сме 'напоени' с материализъм, че сигурно няма да можем да разпознаем истинското зло, ако го срещнем.'' [2]
Юисманс в романа си 'Там долу' пише:''Comme il est très difficile d'être un saint, il reste à devenir un santanique. C'est un des deux extrêmes. On peut avoir l'orgueil de valoir en crimes ce qu'un saint vaut en virtus.'' (Тъй като е много трудно да се стане светец, остава ни да станем сатанисти. Това е едната от двете крайности. Може да се гордееш за това, че те ценят за престъпленията така, както светецът биха го ценили за добродетелта му.)
Казано е, че светецът винаги избира по-добрият от двата пътя на поведение, отворени пред него. И така, истински порочният човек е този, който винаги умишлено избира по-злия от двата пътя. Дори когато върши неща, които биха се считали за добри, той винаги ги извърша поради някаква лоша причина. За да се идентифицира дадена личност с един от тези два пътя на поведение, се изисква дълбока концентрация и желязна волева сила, и точно такива са личностите, които стават вампири.
Вярва се, че вампир става този, който е посветил живота си на практикуването на черна магия. Било е трудно да се допусне, че такива личности биха почивали необезпокоявани, докато е било много по-лесно да се повярва, че тяхната зла воля е задействала сили, които биха могли да окажат страшното си и разрушително въздействие, дори когато техните повелители са в гробовете си. Понякога се е изказвало предположението (макар рядко някой да е вярвал в него), че вампирът е отроче на вещица и дявол.
В съдебните дела и изповедите на вещици се съдържат множество подробности относно коитус (съвкупление) между вещица и дявола, но примерите, предложени от Хенри Боге в неговата авторитетна творба 'Discours des Sorciers' (Трактат за магьосниците) (Трето издание, Лион, 1590) са достатъчно показателни за много от тях. Той посвещава Глава XII на връзката между дявола и вещицата: "L'accouplement du Demon avec la Sorciere et le Sorcier . . . 1.Le Demon cognoit toutes les Sorcieres, & pourquoy. 2.Il se met aussi en femme pour les Sorciers, & pourquoy. 3.Autres raisons pour les quelles le Demon cognoit les Sorciers, & Sorcieres." (Съвкупление на дявола с вещица и магьосник. 1.Дяволът се съвъкуплява с всички вещици; защо; 2.Той също така се превръща в жена и се съвкупява с магьосници; защо; 3.Други причини, поради които дяволът се съвкупява с магьосници и вещици.) Не една вещица признава, че Сатаната я е познавал сексуално и в Глава XIII Боге прави следния извод: "L'accouplement de Satan auce le Sorcier est réel and non imaginaire. (Съвкуплението на сатаната с вещиците е реално, а не въображаемо)… Les uns donc s'on mocquet . . . mais les confessions des Sorciers que j'ay eu en main, me font croire qu'il en est quelque chose. Lautant qu'ils ont tout recogneu, qu'ils auoient esté couplez auec le Diable, & que la semeuce qu'il iettoit estoit fort froide . . . Iaquema Paget adioustoit, qu'elle auoit empoigné plusiers fois auec la main le me~bre du Demon, qui la cognoissoit, & que le membre estoit froid comme glace, lo~g d'un bon doigt, & moindre en grosseur que celuy d'vn homme: Tieuenne Paget, & Antoine Tornier adioustoient aussi, qui le membre de leurs Demons estoit long, & gros comme l'un de leurs doigts." (Разбира се някои детайли биха ни се сторили смехотворни, но признанията на магьосниците, с които имах възможност да разговарям, ме карат да вярвам, че зад тези неща наистина има нещо вярно. Така например, всички магьосници признават, че са се съвкупявали с дявола и че семето, което той вливал в тях, било много студено… Жакема Паже доби дори, че много пъти е стискала в ръцете си члена на демона, с когото е имала сношения и че членът му бил студен като лед, на дължина бил колкото големия пръст, макар че на дебелина отстъпвал пред мъжкия пенис. Тевен Паже и Антоан Торне също казаха, че членовете на техните демони били дълги и дебели като един от пръстите им.) Бележитият учен и демонолог Людовико, Мария Синистрари, ни казва в своята 'De Demonialitate' (За демонизма), че: ''без съмнение от гл.т. на теолозите и философите, полово сношение между човешкия род и Дявола понякога може да даде живот на човешки същества; така би трябвало да се роди и Антихристът. На това мнение са някои доктори, като например Белармин Суарез и Томас Мaлвенда. Те отбелязват също така, че по естествени причини децата, родени от инкубуси, са високи, решителни, безразсъдно дръзки, неописуемо арогантни и ужасно порочни.'' Св. Августин, 'De Ciuitate Dei' (За Града Божи), XV, 23, казва: ''Creberrima fama est multique se expertos uel ab eis, qui experto essent, de quorum fide dubitandum non esset, audisse confirmant, Siluanos et Panes, quos uulgo incubos uocant, inprobos saepe extitisse mulieribus et earum adpetisse ac perigisse concubitum; et quodsam daemones, quos Dusios Galli nuncupant, adsidue hanc immunditiam et tentare et efficere, plures talesque adseuerant, ut hoc negare impudentiae uideatur.'' Ставайки свидетели на толкова много слухове, на толкова много свидетелства, получени или от собствен опит или от разказите на хора, чиято искреност и честност била извън всякакво съмнение, хората считали, че силваните (горските духове) и фавните, обикновено наричани инкубуси, жадни за плътска наслада, често се сношават с жени; и че някои демони, които галите наричали 'Duses', постоянно се отдавали на тези нечисти деяния, примамвайки други към тях. И всичко това се потвърждавало от хора, чиито авторитет бил толкова голям, че би било истинско безочие да бъде поставен под съмнение.'' Шарл Рене Билар, прочутият Доминиканец (1685-1757), ни посочва в своя ''Трактат за ангели'': ''Същият този зъл дух може да задоволява мъж като сукубус или жена като инкубус.'' Влиятелният Св. Алфонс Лигори утвърждава в своята 'Praxis confessariorum' (Практика на изповедта), VII, n. iii: ''Някои отричат, че има зли духове, инкуби и сукуби, но писатели с авторитет, отличия и ерудиция в по-голямата си част наистина са уверени в тяхното съществуване.'' Санистрари, както отбелязахме по-горе, казва, че децата, родени от дявол и вещица са 'ужасно порочни’, и ние току-що видяхме, че хора, които са водили повече от нормалното лош живот, са смятани, че се превръщат във вампири.
С изключение на Англия, където вещиците са били винаги обесвани, широкоразпространеното наказание за магьосничество било изгарянето на клада; кремaцията (изгарянето на трупа) се смятала за един от малкото начини, и вероятно най-ефикасният, чрез който вампиризмът може да бъде овладян и да бъде сложен край. Практиката д ас еобесват вещиците в Англия често предизвиквала изненада, и тези, които пътували из Франция и Италия, често се изказвали в полза на това, че и в Англия трябва да бъде възприето наказанието, което се прилагали в останалите страни. Вярвало се, че ако трупът не бъдел напълно унищожен, би могло да се окаже, че ''вредителят'' не e напълно изкоренен. Когато през 1649 г. в Шотландия лейди Питадро била хвърлена в затвора по обвинение във вещерство, тя починала преди процеса и тялото й било погребано по обичайния начин. Скоро обаче настанали големи вълнения и до високопоставените лица започнали да постъпват оплаквания, тъй като от Шотландската Всеобща Асамблея сметнали, че тялото трябвало да бъде изгорено. Между документите по този случай е открит и следния протокол: ''Относно въпроса за погребението на лейди Питадро, която беше обвинена в магьосничество и умря в затвора Tolbuith на този град по време на процеса пред Върховният съд. Комисията на Всеобщата Асамблея, след като обсъди доклада на Комисията, съставена по този въпрос, съветва Презвитера на Дъмферлинг да изрази тяхното негудование от погребението на лейди Питадро, относно мястото и начина, по който това нещо е станало, и също така споменатият Презвитер да се постарае да накара хората, които са я погребали, да осъзнаят грешката си, че са постъпили така; и също така онези, които са присъствали и са извършили това погребение, съгласно настойчивите призиви на Комисията и Презвитера да признаят грешката си като са постъпили по този начин.''[3] Отново през 1652 г. някои хора, които са били във Франция по това време и вероятно са взели участие в прочутите процеси в Лувие, изразяват почудата си, че в Англия бесилката, а не стълбът на кладата се прилага като наказание за този род престъпления. При случая в Лувие, вследствие на ужасните сведения за диаболизъм, демонични меси, похот и богохулство, на 21 август 1647, Томас Буле, прословут сатанист, бил изгорен жив на площада в Руен. Това, което е забележително обаче е, че в същата клада хвърлили и тялото на Матюрин Пикард, който умира 5 години по-рано, но тялото му било погребанo близо до галерията на хора в църквата на сестрите Францисканки, където започнали да се появяват духове. Когато изкопали гроба, намерили тялото му (така казват) незасегнато от тление. Във всеки случай трупът бил погълнат от същия пламък, с който e бил изгорен и нещастния Буле и е много вероятно този труп да е бил изпепелен, за да се сложи край на вампирските нападения около църквата. В Мейдстоун, през 1659 г. ''Ан Ашби, наричaна още Коблър, Aн Мартин, Мeри Браун, Aн Уилсън и Милдред Райт от Кранбруук, и Мери Рийд от Ленъм били осъдени според законите на тази страна на обесване на обичайното място за eкзекуции. Някои хора обаче пожелали те да бъдат изгорени с довода, който се споделял от мнозина, че чрез изгарянето на тялото на вещица се предотвратява възможността нейният род да наследи същото зло чрез кръвта й.''[4]
Документиран е дори един случай, при който една вещица сама сметнала за необходимо, че трябва да бъде изгорена на кладата. Един богат фермер от Cеверно графство Хамптън бил във враждебни отношения с някаква жена на име Ан Фостър. Тридесет от овцете му били намерени мъртви със ''счупени крайници и раздробени кости''. Скоро след това къщата му и няколко от неговите хамбари също били намерени в пламъци. Подозирало се, че Анн Фостър предизвиквала всичко това чрез магия. Впоследствие тя била осъдена по това обвинение в Северен Хамптън през 1674 г. и ''след като получава смъртно наказание, тя горещо пожелава да бъде изгорена. Съдът обаче категорично се възпротивил и същата трябвало да бъде обесена на обичайното място за екзекуции.''
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:18 pm

Към тези две категории, се смятало, че трябва да бъдат причислени случаите на вампиризъм, докато всички останали са характерни само за Чехословaкия, Югославия и въобще Източна Европа.
Вярва се, че вампирът е този, който по някаква причина е бил погребан по неправилен съгласно обредния ритуал начин. Трябва да отбележим, че в тази идея проличава много ясна връзка с изключителното внимание, с което античните гърци и римляни се отнасяли към гробниците на мъртвите и тържествеността на техните траурни церемониали. Много примери могат да се посочат за това, но е достатъчно само да цитираме откъсът от ''Илиaда'', където душата на Пaтрокъл е представена като спешно настояваща да се извършат последните траурни церемония над нейния гроб.

„Спиш си спокойно, Ахиле, забрави ти мъртвия вече!
Тъй равнодушен не беше, когато аз още живеех.
По-скоро ме погреби, за да мина вратата на Хадес! {p.82}
Все ме прогонват безплътните сенки, души на умрели;
те ме не пускат отвъд през реката със тях да общувам.
Бродя напразно край широкопортната къща на Хадес.
Дай ми ръката си! Страдам ужасно! И няма да дойда
пак от подземното царство, щом ти ме положиш на клада.
Няма да сядаме живи със теб настрана от другари
да се съветваме двама, че мене ме вече погълна
грозната смърт, под властта на която от детство живеех.
Но и за теб е решила съдбата, Ахиле божествен,
тук да загинеш под тия стени на заможни троянци.
Друго сега ще ти кажа и моля дано го изпълниш:
моите кости, Ахиле, далеч да не бъдат от твоите,
както отраснахме с тебе задружно във вашата къща.
Още от малък от град Опоент ме доведе Менойтий
с вас да живея, понеже извърших печално убийство:
без да желая, погубих детето на Амфидаманта.
Глупаво бях се разсърдил в играта със зарове костни.
Славният конник Пелей ме прие във двореца си хубав,
сам ме възпита грижовно и твой ме приятел нарече.
Нека и нашите кости във урна една да почиват,
амфора златна, която ти имаш от твоята майка.“
А пък Ахил бързоног му отвърна със думи такива:
„Мило лице! Ти защо ли сега се явяваш пред мене?
Тези неща за какво ми наръчваш така поотделно?
Теб ще послушам и всичко, което нареждаш, ще сторя.
Но приближи се до мене! И нека за миг се прегърнем,
двамата да се наситим взаимно с ридание горко.“
Каза това Еакид и протегна ръцете си мощни,
нищо не хвана — душата, подобно на дим, се изгуби мигом със писък в земята.'' [6]

След като убива своя съпруг ужасната Клитемнестра продължава да трупа грях след грях като погазва не само всички човешки чувства за приличие и уважение, но по някакъв мистериозен начин оскърбява величието на самите небеса с това, че в сюблимен пристъп на някаква велика дързост, тя ''се осмелява да положи съпруга си в гробница без траур, оплакване или панихида'', тъй като подобаващият външен израз на тъга се считал за съществена религиозна част на всеки един погребален ритуал в Древна Гърция. Така Електра горчиво извиква:

О, моя майко, зла майко,
Ти посмя да обърнеш носилката в безчестие!
И без гражданите, без приятелите,
Без плач, без молитви,
Безбожнице, в прахта да заровиш господаря!
Както Софокъл ни показва в своята велика трагедия, която някой не без причина смятат за абсолютния шедьовър на древногръцката драма, героизмът на Антигона я понася на височините на безстрашна сила при отстояване на каузата на божествено милосърдие. За да разпилее няколко шепи прах върху непогребаното тяло на своя брат, лежащо на тиванските полета, тя с готовност жертва живота си, надсмивайки се над направения от чoвека закон, на един слаб и омразен тиранин, успявайки да устои пред самия него, оставайки напълно спокойна, като че ли изпълнявайки строг дълг, без самохвалство или израз на безочливост. Пледирайки срещу незначителния и догматичен трибунал пред пиедестала на вечното правосъдието, по-древен и страховит от трона на самия Зевс, тя отхвърля дадения брачен обет към Хемон като нещо незначително, и с готовност поема по пътя на своята трагична гибел. Това неуважение към човешките заповеди, това лeдено презрение към човешките страсти, дори към самата любов, дават на Антигона нещо величествено, нещо, което може да се сравни с изящна статуя, нещо великолепно и студено в своята благородна прелест, напомняйки ни, че дори и в своето пълно безпристрастие тя, най-чистатa древногръцка девица, е недостойна да застане до испанската мистичка Света Тереза Авилска, която в редове студени като ледове, и в същото време светещи като огън, говори за нищожеството на човешките страсти и пристрастия и необходимостта да бъдат следвани вечните закон. И така, в този величав и в същото време суров ентусиазъм на Антигона няма място за сантименталност. Единственият момент, който би могъл да се определи като отстъпление пред човешките слабости в нейния образ, по-скоро служи да покаже липсата на романтичнo състрадание много по-видимо и страшно. В четвъртия епизод героинята скърби за това, че нейният девически колан е останал неразвързан, но в същото време тя отделя не повече от шест думи за своя годеник:

О, мили Хемон, как си унижен ти!

Отчитайки решителността и непоколебимата чистота на нейната цел, бихме могли да си представим колко значим е бил идеалът, който е вдъхновявал тази героиня, и да разберем каква цена е бил готов да плати един античен грък, за да правилното и в съответствие с всички изисквания на ритуала отдаване на последния дълг към мъртвия.
Древногръцкият писател и пътешественик Павзаний пише как честта на спартанския пълководец Лизандър се била завинаги опетнена, не защото отнемал живота на определени затворници във войната, а защото ''не хвърлял дори една шепа пръст върху мъртвите им тела.'' Може да се отбележи, че за античния грък дори и този малък символ на последна почит (на погребение) би бил достатъчен, в случай че нищо повече не можело да се направи. Това действително е било минимумът и тази малка церемония според античния закон е бил длъжен да извърши всеки, който попадне на непогребан труп. На нас това би ни се сторило твърде неподходящо, ако не дори маловажно и безсмислено, но за античните гърци (колко ли по-мъдри са били те от нас в това отношение?), този акт е имал мистично значение, и както римският писател Елений уместно отбелязва, като ''изпълнение на един тайнствен закон на благочестивост, наложен от природата.'' Вярвало се дори, че ако животно се натъкне на мъртво от свой вид, то ще разрови с лапите си малко пръст върху мъртвото тяло. За съвременния човек погребението (или кремaцията) е задължителен и приличен начин за отстраняване на мъртвите тела. За древногръцкото въображение обаче, този ритуал загатва за нещо много повече. За тях той включва ''осигуряването'' на благоденствието на духa (или душата), който бил, макар нематериален, но непрекъснат. Ако мъртвото тяло бъде оставено така, душата би могла да бъде някъде окована и болезнено свързана с това тяло – идея, която, както вече отбелязах, е била поддържана от Тертулиан, както и от много други по-ранни автори. Разлагането на тялото означава, че душата повече не е обвързана с този свят и вече няма място на него, и би могла да премине безпрепятствено към своето приготвено за нея, но и подготвена за него, ''жилище''. От стари времена живите покорно помагали на мъртвите в това отношение, приемайки това като религиозен дълг, и както видяхме в най-известния от всички случаи, този на Антигона, те били готови да направят всякаква жертва, за да изпълнят това задължение. По-късно, и особено под влияние на славянската традиция, не само любовта, но и страхът е принуждавал хората да съблюдават изпълнението на този дълг към мъртвите, като се е вярвало, че телата на онези, които не се разложат, биха могли да се съживят и да се върнат при живите като вампири, готови да стоварят отмъщението си върху живите, както и да задоволят своята жажда за кръв. По този начин, изпълнението на този погребален дълг се смятало за предпазна практика на самите живи и в същото време било и в полза на починалите.
Много тясно свързана с тази идея е вярването, че хората, които стават вампири, били онези, които умирали под анатема, наложена от Църквата, или като се казва, тези, които умирали отлъчени от нея. Това било главното и най-сериозно наказание, което Църквата можела да наложи и което, бидейки толкова сурово, предполагало наистина тежко нарушение. Анатемата най-общо би могла да се определи като наказание, което лишава виновния от съучастие във всеобщите духовни облаги, на които се радват всички членове на християнското общество. Съществуват и други корективни мерки, които водят до загубата на определени права, измежду които такива като: прекратяване на работата на духовното лице, отлъчване на миряни и цели общности, лишаване от определени права ex delicto (съгласно провинението) и други. Отлъченият от Църквата човек не престава да бъде християнин, тъй като неговото кръщение не би могло да се заличи, но той се смята за изгнаник, или така да се каже, за несъществуващ за известно време за представителите на духовната власт. Това наказание има край – което е и най-ревностното желание на Църквата – и той настъпва, когато ''нарушителят'' принесе съответното покаяние. Преди това обаче той има статут на чужденец.
И понеже отлъчването от Църквата означава загубване на духовните привилегии в определено общество, следователно само тези, които принадлежат към това общество, могат да бъдат отлъчени. Cтрого погледнато екскомуникиране може да се обяви само против кръстени и живи хора, особеност, която ще разгледаме в детайли по нататък. За да може да попадне под юриcдикцията на forum externum (външен съд), който единствен може да наложи екскомуникиране, престъплението, което налага прилагането на такова наказание, трябва да бъде публично и външно. Съществува много ясно разделение между делата, които се отнасят към forum externum, или публичния църковен трибунал, и forum internum (вътрешния съд) или трибуналът на индивидуалната съвест. В булата Exsurge Domine, издадена на 16-ти май 1520 г., Папа Лъв X с право отрича 23-то твърдение на Лутеранството, според което ''отлъчването от Църквата е просто външно наказание и не лишава човека от общите духовни молитви на Църквата.'' Папа Пий VI в булата Auctorem Fidei от 28-ти август 1794 г., също отрича 46-то твърдение на псевдо-синода на Пистоя, който твърдял, че ефектът от екскомуникирането е само външен, защото по своята природа изключва само външното общуване с Църквата, като че ли, казва Папата, отлъчването не е в основата си също и духовно наказание, обвързано с рая и поразяващо душите. Ето защо гореспоменатото твърдение било отречено като falsa et perniciosa (лъжливо и зловредно), преди това порицано и осъдено по отношение на 23-то правило на Лютеранството, и най-меко казано, към него била прибавена техническа бележка "erronea" (погрешнa), тъй като противоречи на определен (certa) теологичен извод, или истина, която ясно и логично може да бъде изведена от два източника, единият от които е Символът на Вярата, а другият се определя естеството на нещата сами по себе си. Без съмнение Църквата не може (нито се стреми или желае) да се противопоставя или да възпрепятства вътрешната интимна връзка на душата с нейния Създател. Въпреки това всички ритуали на Църквата представляват непрекъснат и утвърден канал, чрез който божествената благодат се предава на миряните, ето защо изключването от тези ритуали неизбежно води след себе си до лишаването от благодат на онези, които са отлъчени от църквата.
Трябва да се отбележи, че от морална и правна гледна точка вината, за която се изисква за налагане на екскомуникирането, съдържа няколко условия, от които три са най-важни: наличие на здрав разум; относителна, ако не абсолютна нравственa свобода; и познаване на закона и дори на наказанието, тъй като ако такова познание липсва, не може да се говори за незачитане на църковния закон, или за 'неподчинение', същността на което се състои в свободното и съзнателно извършване на деянието, с пълното съзнание не само за неговата забрана, но и за наказанието, което следва да бъде наложено. Вследствие на това, различните causae excusantes, смекчаващи вината обстоятелства, винаги могат да се явяват налице и да възпрепятстват налагането на екскомуникацията. Едва ли е необходимо да навлизаме в изследване на тези обстоятелства, тъй като на практика има много фактори, които трябва да се вземат предвид, но общо взето, пълната липса на здрав разум, липсата на свобода, вследствие на страх – например човек, който е физически или нравствено подтиснат, няма пълна свобода на волята и не би могло да му се търси отговорност – или незнание, дори неестествено, могат да бъдат пречка за вменяването на такъв грях, който да изисква прилагането на най-тежкото духовно наказание. Неестественото невежество е липсата на знание при тези, които без сериозно затруднение биха могли сами да се информират, но без да са принудени да направят насила това, и доколкото всеки наказателен закон трябва се съблюдава изключително строго, ако този закон ясно и категорично изисква наличие на познаване на наказателната санкция от страна на виновния, то виновният би следвало да бъде оправдан дори и в случаите на неестествено невежество. Отлъчването от Църквата може също така да бъде и ''тайно'', когато извършеното нарушение не е известно на никого или когато не е предизвикало публичен скандал. Тук трябва да се отбележи, че това е валидно само за forum internum и макар че, извършителят трябва да изкупи вината си колкото се може по-скоро, той не е длъжен да се въздържa от външни действия, свързани с налагането на правосъдие. Още повече, тъй като всеки има право сам да съди себе си или да бъде съден от своя духовен ръководител в съответствие с истината или разбирането им за нея, следователно пред трибунала на съвестта този, който до голяма степен е сигурен в своята невинност, не може да бъде принуден да разглежда себе си като ''отлъчен'', макар и основателно и справедливо да бъде убеждаван в това.
Но кой има право да отлъчва от Църквата? Общоприетият принцип е, че който разполага с пълномощия във forum externum, може да екскомуникира, но само в своята юрисдикция. Ето защо независимо дали отлъчванията са технически a iure или ab homine те идват лично от върховния Понтифик (римския папа) или от общоцърковния събор към цялата Църква; от епископа към неговата епархия; от прелата nullius (или териториален прелат, който не подлежи на никоя епархия и е подчинен направо на Папата,), както и от обикновените прелати към техните поданици от съответния религиозен орден. В същото време всеки, който има пълномощия във forum externum може да екскомуникира по силата на своята длъжност, дори ако подобни пълномощия са му делигирани. Такова право могат да упражняват папски легати (посланици), викарии-наместници или обикновени викарии. Енорийски свещеници обаче не могат да налагат това наказание, нито дори да настояват за такова, или казано по друг начин, не могат да се произнесат по официален начин като съдии. Правото да опрощава принадлежи на този, който може да екскомуникира и който е наложил сенсурата (порицанието), а също така и на всеки упълномощен, тъй като силата на това пълномощие може да бъде делигирана. Формално погледнато, отлъчванията от Църквата са разделени на четири категории: специални, за които е отговорен Върховният Понтифекс; прости, прикрепени към Върховния Понтифик; прикрепени към архипископа (епископa) и такива, които не са прикрепени към никой (nemini reseruatae). И така, най-общо казано, само Папата може да опрощава първите два вида екскомуникиране, въпреки че неговата власт се разпростира до всички видове анатеми; архиепископи (и епископи) могат да анулират екскоминикиране от третия вид; докато такива от четвъртия вид, nemini reseruatae, могат да бъдат отменяни от всеки свещеник, имащ необходимото пълномощие, без да се изисква присъствието на специална делегация. Освен това на практика съществуват специални концесии, тъй като архиепископът се ползва с твърде либерални права и привилегии, които изключително лесно могат да бъдат делегирани, и чрез които всеки абат може да бъде упълномощен да опрощава всички случаи във foro interno, без онези, които са под пряката юрисдикция на Върховния Понтифекс. Също така има обстоятелства, известни още като “форсмажорни”, при които предоставените пълномощия могат да бъдат действителни за всички случаи, без изключение (включително и за отмяна на наказания, присъдени за съучастие в заговор) дори и за онези, които по закон са в компетенциите на върховните власти, включително и Папата. (Инквизицията, 7-ми юни 1899). Накрая, каноническото право поддържа принципа, че в момент на смърт или смъртна опасност, всички ограничения и санкции се прекратяват, като всяко необходимо пълномощие се дава от Църквата. ''В случаи на смърт'' (Съборът на Трент, сесия XIV, с. Vii) или ''при опасност от смърт'' (''Rituale Romanum'', (''Ритуалът'' - официалната католическа обредна книга), всеки свещеник може да опрости всички грехове и сенсури, дори той да не притежава необходимите пълномощия на изповедник или дори той самият да е екскомуникиран. Същият свещеник може да извърши това дори и в присъствието на друг свещеник, който съответно е канонически упълномощен и се ползва с необходимите юрисдикции. (Инквизицията, 29-ти Юли 1891).
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:21 pm

Един съвременен историк казва: ''Ужасното значение на Екскомуникирането едва ли би могло да бъде разбрано днес. Хората напразно се питат защо отлъчените от Църквата взимали своя случай толкова на сериозно – защо не се отдавали на забавления и удоволствия, а продължавали да лежат проснати на мястото, на което ги е била заварила гръмотевицата. Наистина в днешно време формалната присъда рядко се разгласява публично, освен ако не засяга по-известни хора, като например немския доктор Дьойлингер или Крал Витореманюел II ди Савоя, на които обаче самото положение предоставя възможност да олекотят временното им неудобство по отношение на този удар.'' Моменталният резултат от екскомуникирането може да бъде обобщен от тези две известни строфи:

Res sacrae, ritus, communio, crypta, potestas,
praedia sacra, forum, ciuilia iura uetantur.

(Лишаване от причастия, служби и молитви, гробищно място, юрисдикции, ползи от църковни такси, канонични права и социално общуване.)
Мисля, че би било уместно да се спрем накратко върху историята на реалните практики на отлъчване. При евреите изключването от синагогата представлявало истинско екскомуникиране, както се споменава в I книга на Ездра Х, 7 и 8: ''и обявиха в Юдея и Йерусалим на всички деца, които са били в пленничество, че трябва да се съберат в Йерусалим. И този, който не дойде до три дни, според съвета на царете и старейшините, всяко негово състояние ще му се отнеме, и ще бъде изхвърлен от общество на тези върнали се от пленничество.'' Точно от това изключване се боели родителите на мъжа, който се бил родил сляп, и когато те били разпитвани от Фарисеите, не дали точен отговор за изцелението на сина им, ''защото се бояха от евреите, които се бяха уговорили помежду си, че който признае, че това е Христос, ще бъде прогонен от синагогата.'' И отново се казва: ''много от главните водачи също вярваха в Него, но заради Фарисеите не Го признаваха, за да не бъдат изгонени от синагогата.'' Било е казано на Апостолите: ''те ще ви прогонят от синагогите и часът, в който ще ви убиват, мислейки, че вършат дело в полза на Господ, ще дойде.'' Това наказание, практикувано от евреите, предвещавало бъдещи наказания, защото се казва: ''всяка дума може да се вземе за истина пред лицето на двама или трима свидетеля. И ако някой не ги чуе, кажете на Църквата. И ако не чуе и Църквата, нека дa бъде за вас езичник или кръчмар. Истина ви казвам, каквото връзвате на земята, това ще бъде вързано също и в Рая, и каквото отвързвате на земята, това ще бъде отвързано също и в Рая.'' Според Православната църква тази власт била предадена на приемниците на апостолите, тоест на епископите, така че и те да имат правото да ''връзват'' и ''освобождават''. Но по-нататък под това започнали да разбират нещо много по-определено. Този акт имал истински физически последствия и гърците считали, че екскомуникирането възспирало разлагането на трупа след смъртта. И действително тази неподатливост към разложение на трупа на човек, който бъл свързан с проклятие, или над който тегнело проклятие, била възприета като доктрина в Православната църква. Самата формулировка категорично допуска подобно тълкуване. {Greek a?mh`n légw u!mîn, ó!sa e?àn dh'shte e?pì th^s gh^s é?stai dedeména e?n tw^j ou?ranw^j. Kaí ó!sa e?àn lúshte épì th^s gh^s, é?stai leluména e?n tw^j ou?ranw^j.}
Гръцката дума {Greek lúw} ''освобождавам'' изразява в еднаква степен идеите за разпад и опрощаване, докато думата {Greek déw} ''връзвам, свързвам'' означава съответните опозиции на тези значения. Съобразно с това трябвало да бъде намерена формула за опрощение, която да се прилага по отношение на тела, намерени в такова неразложено състояние, тъй като се смятало, че то можело да бъде предизвикано от почти всякакъв вид проклятия, сред които анатемата на епископите се считала за най-тежко. Въпреки всичко, такова състояние може да бъде причинено и от проклятието на родител, от клетва, изречена от някой, по отношение на самия себе си, или от църковно проклятие, направено от свещеник, тъй като в Православната църква силата на екскомуникирането притежавали и свещениците, макар че те избягвали нейното прилагане без санкцията на епископ. Една такава формула за опрощаване на греховете гласи: ''О Господи, Боже наш, нека Твоята велика милост и Твоето чудно състрадание вземат надмощие, независимо дали Твоят слуга е под проклятието на баща или майка, или е под своето собствено проклятие, или е предизвикал един от Твоите свети свещеници като е навлякъл в своите ръце верига, която все още не е отвързана; или е навлякъл най-тежката забрана, тази на екскомуникирането от митрополит и чрез небрежност и леност си е навлякъл неопрощение, но опрости го Ти, този грешен и недостоен слуга; разложи това, от което е бил направен и настани душата му в ковчега с мощите на светците.'' По същия начин по време на погребалната служба се чете молитва за това тялото да се разтвори в прахта, от която е било направено {Greek diályson ei?s tà e?ks w^! sunetéðh}, също така в някои възвишени реквиеми е прибавено молението: ''Отмени проклятието, направено от свещеник или епископ.''
И така, както вече изяснихме, проклятието, което Православната църква смята за най-тежко и най-ефективно, е било екскомуникирането от епископ, в резултат на което потърпевшият се осъждал да остане цял след смъртта, и тялото му не можело да бъде освободено докато над него не бъде прочетена опустителна формула.
И все пак, възниквали значителни усложнения. Открили, че понякога екскомуникирането не успявало да даде очаквания физически резултат и тялото се разлагало в пръст също както и онова, което приживе не е било отлъчвано. Съответно този факт трябвало да бъде обяснен и Леон Алачи в своята ''De quorundam Graecorum opinationibus'' цитира nomocanon de excommunicatis (номоканон на отлъчените от църквата), където се обяснява как понякога екскомуникирането не може да даде очаквания резултат. „Относно онези, които са имали нещастието да си навлекат епископско отлъчване и чиито тела след смъртта им са били намерени „неразложени” ({Greek á?luta}).
Някои хора били справедливо и основателно екскомуникирани от техния владика като зли и грешни според божествения закон и които без епитимия (покаяние) или без да получат опрощение, умирали в състояние на екскомуникиране и така били погребани, като скоро след това телата им били намерени ''освободени, отвързани'' и разделени става от става и кост от кост.
Твърде странен и необичаен бил фактът, че тела на хора, които били справедливо отлъчени, били намирани ''освободени'' " ({Greek leluménos tò sw^ma}) и с отделени стави.
Необикновено обстоятелство като това било предоставено на конклав от теолози-експерти, които след дълъг дебат решили, че всеки отлъчен човек, чието тяло не оставало цяло, нямал надежда за спасение, защото повече не бил в състояние да бъде ''освободен'' и опростен от митрополита, който го е екскомуникирал, и че той вече е бил прокълнат в ада. Дори и да не е задължително, отмяната на екскомуникирането трябвало да бъде направена от човекa, който я е произнесъл, за да може отлъченият да получи незабавно опрощение. Разбира се, висшестоящ може да анулира анатема произнесена от някой негов служител, епископ винаги може да отмени екскомуникация произнесена от свещеник, обаче при определени условия действието на това правило може да се окаже твърде затруднено. В добре познатия случай, описан от Христофор Ангелий, се казва, че един епископ бил екскомуникиран от съвет на равни по ранг с неговия епископи. По този начин неговото тяло останало ''вързано, като че било от желязо за период от сто години''. След това време втори съвет от епископи на същото място провъзгласили отмяна на анатемата и веднага щом направили това, тялото на епископа се ''разпаднало на прах''. По-нататък в nomocanon de excommunicatis се казва, че за тези, които били намерени отлъчени, именно с тела, останали цели и ''неотвързани'', се налагало опрощение, за да може тялото също да бъде освободено от оковите на екскомуникирането. Тъй като ако тялото е намерено ''завързано'' на земята bound ({Greek dedémenon}), тогава по същия начин и душата е закована ({Greek dedemính}) и се измъчва от Сатаната. И когато тялото получи опрощение ({Greek luðh^j}) и се освободи от своето екскомуникиране, ''със силата Божия, душата се освобождава от робството на Дявола и получава безсмъртен живот и светлината, която никога не гасне, и щастие неописуемо.
Леоне Алаци, който пише първия труд, посветен на вампирите, счита православната догма за физическите последствия от отлъчването и опрощението като безспорна. Той споменава няколко случаи, за които казва, че са били добре известни и доказани, и които демонстрират истинността на това вярване. Атанасий, митрополит на о. Имброс, записал, че по молба на жителите на о. Тасос бил прочел тържествена молитва за опрощение на няколко мъртъвци, и преди още светите думи да били изречени, те се разронили на прах. Подобен е случаят и с един покръстен мохамеданин, който впоследствие бил отлъчен от църквата в Неапол, и който бил мъртъв няколко години преди да се сдобие с опрощение от двама патриарси, като най-накрая тялото му се разложило в покой.
И дори още по-забележителен е случаят с един свещеник, който произнесъл присъда за екскомуникиране и който след това станал мохамеданин. Това обаче не подействало на жертвата на неговото проклятие, която въпреки, че умряла с християнската вяра, все още оставал ''завързан''. Случаят, който предизвикал голяма тревога, бил докладван на митрополит Рафаел. Той отправил гореща молба към ислямизирания свещеник, който след дълго отлагане и колебание се съгласил да изчете молитва за опрощение над тялото на мъртвия християнин. И както произнасял финалните думи, тялото се превърнало напълно в прах. Същият свещеник, вследствие на това, отново се върнал към предишната си вяра, за което бил наказан със смърт.
Не знам, дали този случай принадлежим към същата традиция, към която спада този, който Дж. Ф. Абът посочва в книгата си ''Македонски фолклор'', но съм склонен да заключа, че по-скоро става дума за две различни традиции, въпреки някои допирни точки между тях. Ще цитирам подробно най-стряскащия разказ, описан от него: ''Колко голям може да бъде ужасът, който може да причини гневът на едно духовно лице, показва следната история, предадена на автора като ''истинска'' от човек, който по никакъв начин не се съмнява в нейната автентичност. ''Преди много години Архиепископът на Солун в пристъп на гняв, проклел един човек от своя диоцез: ''Нека земята откаже да те приеме'' ({Greek h! gh^s nà mh' se dexth^j}). Година по-късно архиепископът приел исляма. Благодарение на своята ерудиция и талант, той бил повишен от мохамеданите в главен молла. Междувременно човекът, който предизвикал гнева на прелата, умрял и бил погребан по обичайния начин. Случило се така, че след три години, гробът му бил отворен, а трупът му бил намерен незасегнат от тление, като че бил погребан вчера. Никакви молитви и никакви дарове не помогнали да причинят желаното разлагане. Трупът му отново бил закопан, но след още три години го намерили в същото състояние. Едва тогава вдовицата си припомнила, че нейният починал съпруг бил анатемосан от вероотстъпника-архиепископ. Тя незабавно отишла при бившия прелат и го помолила да анулира наказанието на мъжа й. Сановникът обещал да упражни своето влияние, което изглeжда не било отслабнало ни най малко, заради неговата апостазия, защото веднъж станал епископ, завинаги оставаш такъв. След като получил позволение от пашата, той отишъл при отворения гроб, коленичил до него, вдигнал ръцете си и започнал да се моли за няколко минути. Все още не се бил вдигнал на краката си, когато, удивително е да се разкаже, плътта на трупа започнала да се разпаднала от костите и скелетът останал гол и чист, като че ли никога по него не е имало плът.''
Няма да бъде неуместно, ако приведем откъс от главата ''Силата на Екскомуникирането, и за какви незначителни случаи се прилага'', от книгата ''Сегашното състояние на Гръцката и Арменската църква в Османската империя'' (1679 г., Лондон) на английския дипломат в Османската империя Пол Рико (1628-1700).
''Третата Заповед на Църквата е Подчинение на Духовните Наставници и Учители: И тъй, нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии; '' (I Kор. 4: 1). Това е текстът, който тези хора много често повтарят в църквите и въз основа на него определят възвишеността на тяхната служба и за уважението и честта, която хората трябва били длъжни да отдават на духовенството. Така че, въпреки желанието им да се ползват от предимствата на богатото и пищно облекло, за да могат да вдъхват още по-голям респект в очите народа, паството под въздействието на техните духовни и свещенически способности, трябвало да им се подчинява не само в духовните въпроси, но дори и във мирските дела се осланяло на решенията на техните епископи и митрополити, както пише св. Павел в I Коритяни 6:1, '' Смее ли някой от вас, кога има тъжба с другиго, да се съди пред нечестивците, а не пред светиите? '' Но това, което най-много налагало спазването на това задължение за повинование, било съзнанието за силата на екскомуникирането, която притежавала църквата, и от която много се страхували. И дори най-разпуснатата и закоравяла съвест по всички останали неща се стряскала пред това наказание, от което всеки потърпевш не само се изключвал от пределите на църквата, но и всякакви разговори за него дори се считали за скверни и такава личност се лишавала от най-човешки преимущества като милосърдие и помощ, към които ни подтиква християнският и просто човешкия закон.
Към прилагането на наказателната мярка на екскомуникирането Гръцката църква е проявявала толкова голям афинитет, че честата й употреба би могла да създаде впечатление у хората, че подобно наказание има най-малка тежест. На практика обаче тази присъда се произнасяла по такъв зловещ начин, и за въздействието на наказанието не само върху живите, но и върху трупа на онези, които умират под силата на екскумуникирането се разказвало толкова подробно и с толкова достоверно, че за народа това само затвърждавало убеждението за силата и ефикасността, която притежавала църквата. По своята форма ексомуникирането може конкретно да се отнася към страната на нарушителя с име и естество на престъплението, изолирайки го от Божествените Дарове, или пък да бъде насочено към всеки един, който е извършил дадена постъпка. Например, ако някой е виновен за кражба, която не е разкрита, на него се може да бъде наложено екскомуникиране за това обвинение, което не може да бъде отменено, докато кражбата не бъде възстановена. Така вината се обявява и провъзгласява публично из цялата конгрегация, след което следва присъдата за екскомуникиране в следната форма:
'Ако те не възстановят това, което му принадлежи, и да го оставят мирно да разполага с него, но го оставят така ощетен и увреден, нека тогава да бъдат разделени от Господа Бога Създателя и да бъде прокълнат и непростен, и неразложен след смъртта му на тази земя и в другия живот, който следва. Нека дърво, камък и желязо да се разложат, но не и те; нека да наследят проказата на Гехази, и смущението на Юда; нека земята да се разтвори и ги погълне както Датам и Абирам; нека да се бият и да треперят на тази земя, както Каин, и нека гнева на Бог бъде над главите им и техните лица; нека да не видят плода от труда си и да молят за хлеб през всички дни от живота им; нека тяхната собственост, труд и служба да бъдат прокълнати; никога да нямат успех или резултат и да бъдат и всичките им трудова да отиват на вятъра; нека да носят проклятието на нашите свети и праведни патриарси Адам, Исак и Иаков; на 318-те светии, взели участие в Никейския събор и от всички други свети събори; и бидейки без Църквата на Христос, нека никoй да не им предоставя даровете на Църквата, или да ги благославя, или да принася жертва заради тях, или да им дава нафора, или да яде, да пие или да работи с тях, или да приказва с тях; или когато умрат, нека никoй не ги погребва под заплахата да бъде наказан със същия статут на отлъчен, и нека да останат в това състояние, докато написаното тук не се изпълни.
''По сведенията на някои гръцки свещеници ефектите от тази ужасна присъда понякога са били толкова очевидни, че никой не се съмнявал или не вярвал в последствията от всяко едно от изредените в нея проклятия; и особено, че тялото на отлъчения няма да се върне в своята първооснова, докато наказанието на екскомуникирането не бъде вдигнато. Би могло да се очаква, че според нас никой проклятие не е в състояние да запази нашите тела неразядени и цели в гробовете, въпреки старанието ни чрез дадени изкуствени способи, ароматни препарати и балсами да ги запазим от тление. Също така гърците приемат като чудо и особена благодат и благосклонност на Бог към телата на тези, които били канонизирани за светци, ако останат неразложени във влажните подземия, или изсъхнат като мумиите в Египет или на горещите арабски пясъци. Те обаче вярват, че телата на отлъчените в гроба се обладават от зъл дух, който ги задвижва и предпазва от разложение, по същия начин както душата изпълва и оживява живото тяло; също така вярват, че те се хранят през нощта, ходят, смилат храната и преработват храната си, тъй като били намирани с румен цвят на кожата, а вени им, дори след 40-я ден от смъртат и погребението ми, пълни с кръв, която, ако бъдат прорязани с ланцет, тя ще потече свежа, обилно и бързо като от кръвоносен съд на млада и енергична натура.'' Тази вяра била толкова широко разпространена и пораждала толкова много разкази, че едва ли би се намерило дори едно селце, където не биха се намерили свидетели, които да разкажат няколко случаи от този род както предадени от техните близки или родители, така и такива, които са научили сами. Тези истории се разказват с такова разнообразие и вариативност, както ние разказваме за вещиците и магьосниците, като едва щом завършат една история, веднага започват да ви разказват друга подобна. Но нека да пропуснем всички останали пъстри и разнообразни разкази, тъй като тази, която ми бе разказана с категоричното уверение за нейната достоверност от сериозния и отличаващ се в Смирна с безукорна репутация и начетеност отец Кандиот Калоир, наричан още Софроино, е достатъчна да даде понятие за да добием представа за всички.
''Познавах'', каза той, ''един човек, който заради някакви престъпления, извършени в Морея, избягал на о. Мило, където, въпреки че се отскубнал от ръката на закона, не могъл да избегне присъдата от екскомуникирането, от което му се отдало да побегне не повече, отколкото от собствената си съвест или чувството за вина, която го преследвала, защото когато починал, присъдата на Църквата още не била анулирана, и тялото му било погребано без почит и траурна служба на едно усамотено и пусто място. Междувременно близките на починалия били много уплашени и разтревожени от тъжното състояние на техния мъртъв приятел, докато селяните и островитяните изпитвали ужаса и тревогата от появата на необикновени привидения, които те веднага приписали на неотдавна погребания прокълнат отлъчен. Тогава според техния обичай те отворили гроба и намерили тялото неразложен, румено, а вените му преливали от кръв. Ковчегът пък бил снабден с грозде, ябълки, ядки и други плодове, каквито имало през сезона. Било направено съвещание, на което семейството решило да прибегне към обичайната мярка в такива случаи, а именно, да отрежат и разчленят тялото на няколко части и да го сварят във вино като изпитано средство за прогонване на злия дух и предразполагане на тялото към тление. Приятелите на починалия обаче, желаейки трупът да почива в мир и душата му да намери покой, се сдобили известна отсрочка от местното духовенство, като се надявали срещу парична сума (бидейки твърде състоятелни) да успеят да купят опрощение от екскомуникирането от ръцете на. По този начин дисекцията на тялото била отложена за известно време, а до Константинопол било изпратено писмо, с молба, ако Патриарха благоволи да отмени проклятието от екскомуникиране, да бъде записан денят, часът и минутата на подписването на опростителния акт. Трупът бил отнесен в църквата (тъй като местното население не било склонно да остане на полето), където всекидневно били четени молитви и отслужвани служби за опрощението на грешника. Един ден, след много молитви, ектении и служби (както споменатият Софронио ме уверяваше най-тържествено), и докато сам той отслужвал Божествена литургия, внезапно се чул тътнещ звук от страната, където се намирал ковчегът на мъртвеца. Ужас и удивление се изписало по лицата на присъстващите. Те отворили ковчега и намерили тялото разложено до почвения си първоизточник, като че ли било погребано от седем години. Часът и минутата на това чудесно тление веднага били акуратно записани и след като ги съпоставили с датата, на която патриархът подписал документа за освобождаване в Константинопол, установили, че те съвпадат с абсолютна точност.'' Не бих сметнал, че тази история си заслужава да поместена тук, ако не бях я чул от устата на сериозен човек, който казваше: ''Собствените ми очи бяха свидетели на това”. И въпреки че все още на мен не ми звучи достатъчно убедително, за да повярвам в нея, тя би могла да послужи като доказателство за сериозността и уважението, с което тези хора се отнасят към ефективността и силата на екскомуникирането. Веднъж имах любопитството да присъствам на разкопаването на един гроб на скорошно починал, който, както местните разказваха, ходил през нощта и ги плашел със странни привидения. За съжаление, нямах шанса да видя трупа в този вид, нито да намеря провизиите, с който духът се е хранил, а единствено пред очите ми се откри спектакълът, който би могъл да се очаква от човешкото тяло, след като шест или седем дни престои в гроба; въпреки това както турците, така и християните говореха за тези неща с изключителна сериозност.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:27 pm

При високото уважение и ефикасност, които се отдавали на отлъчването, човек би помислил, че свещениците би трябвало да се стараят да съхранят това отношение като основа за техния изключителен авторитет и затова те не би трябвало да прибягват фриволно към подобно наказание – тъй като в противен случай неговата стойност би изгубила значение, а освен това спасението на човешката душа не е нещо, с което човек може да си играе за щяло и нещяло. Но изглежда толкова плачевно е било състоянието на тази църква, че е била принудена да продава не само екскомуникации, но и самите причастия, излагайки за продан най-почтените и сакрални дарове на религията, за издръжката на духовенството.
Отменянето на екскомуникиране след смъртта било нещо обичайно, но посмъртно екскомуникиране може да ни се стори някакъв особен вид жестокост. Например бихме могли да прочетем Теодосий Александрийски, отлъчва Ориген (ранно-християнски теолог и философ, един от Отците на Църквата) двеста година след неговата кончина.
От същия този авторитет, който има екскомуникирането, зависи и силата на допускането обратно в Църквата, което според гръцкия канон не може да бъде придобито толкова лесно, или при всяка формална молба на каещия се, но едва след като бъде изпитана сериозността и искреността на разкаянието, след като бъдат представени доказателства за постоянни и нееднократни действия на благочестив живот, както и търпеливото и смирено изпълнение на епитимията, наложена и изисквана от Църквата. Така например, тези, които до 14-годишна възраст са отстъпили от вярата си, ставайки мюсюлмани, пожелаят отново да се върнат в Църквата и се разкаят, можели да направят това с проливане на сълзи горещи, изразяващи се в 40-дневен пост с хляб и вода, придружен с продължителна денонощна молитва, едва след което те били тържествено прибирани в лоното на Църквата, в присъствието на конгрегацията, като свещеникът поставя кръст върху челото на каещия се с Христовото миро, както обикновено се постъпва с онези, които се възвръщат от пътя на мрака и смъртните грехове.
Но тези, които в зряла възраст отпаднат от вярата (както много гърци правят заради жени или за да избягат от наказание), можели много трудно да бъдат допуснати и приети обратно в Църквата; някои от тях трябвало да изтърпят епитимия (покаяние) от шест или седем години, смирявайки себе си с изключителни пости и продължителни молитви, като през това време те имали статута на катахумени (лица, които се подготвят за кръщение), без да могат да ползват утехата на Евхаристията, или опрощението на греховете, освен ако не настъпи смъртния им час. При този процес Църквата е била много взискателна, и дори самият патриарх не можел да отмени епитимия от този вид, наложена само от един обикновен свещеник. За възвръщането на каещия се в лоното на църквата в последованието на Гръцката литургия е е предвиден специален обред.
Но сега нямаме много случаи на отстъпници, които се връщат от мюсюлманската към християнската религия, тъй като никой не смее да се реши на такова обръщане освен онези, които са готови да умрат за това. По тази причина тази практика и голяма част от наказанията излизат от употреба и се изоставят. И все пак, дори по мое време, както в Гръцката, така и в Арменската църква, се намират хора, които са дали повече герични образци за разкаяние, отколкото всеки друг, който изпитва себе си по правилата на канона. Защото след като тези хора са се отрекли от вярата и няколко години са носели знаците и атрибутите на мохамеданството, почувствали някакво угризение на съвестта, те до такава степен се усилват в предишната си вяра, благодарение на някоя останала в тях малка искрица благодат, че нищо не би могло да успокои или облекчи сегашното им състояние, освен завръщането отново към вярата, от която преди са се отрекли. По този начин, разкривайки своето страдание и желания пред някой владика, или друг важен човек от духовенството, и изразявайки с всичката си решителност и ревност готовност да умрат за същата вяра, от която са отрекли преди, те били склонявани, като най-бързо изкупление за техните грехове, да признаят Христос на същото място, където са го били отрекли. И те правели това, като смъквали своите тюрбани и като се показвали смело на публично място, както и по време на публични молитви в църквата. И когато турците ги привиквали поради съмнения за бунт и измяна, те смело декларирали своята решителност да умрат за старата вяра, в която са били покръстени. И в знак на това, или за да демонстрират, бидейки изправени пред съда в града или провинцията, че не само на думи отсотяват християнската доктрина, те тъпчели под краката си своите тюрбани или шарфове и три пъти отхвърляли призива да продължат спазването на мохамеданската вяра, според традицията. И бидейки осъдени на смърт за това, те приемали със същата радост и кураж смъртта, за която четем в мартириологиите на първите християни, които всеки ден жертвали себе си в името на християнската истина.
Мислейки над това, с известно удивление забелязвам по какъв начин някой беден англичанин, който най-наивно и подло се е отрекъл от Христос, в Африка или някъде в Турция, и е станал, както ние казваме, ренегат, изтощен от обичаите на мохамеданството, на които е чужд, намира начин да избяга, и като се завръща отново в Англия, влиза в църквата, и най-уверено посещава всички службите като че ли винаги е бил най-постоянният и предан член на паството. Удивявам се не толкова на увереността на невежите и неграмотни хора, но на безгрижието на нашите служители, които нищо не съобщават за това на епископите, за да се посъветват с тях в такива случаи. Но очевидно, те или не са изучили добре или са позабравили нашите древни учители, или всички останали християнски църкви, за да допускат хора, след толкова противно прегрешение и вероотстъпничество, самоуверено да нахълтват в Божието светилище със същите осквернени ръце и богохулни устни, с които са отрекли техния Спасител и тяхната страна. Но какво можем да кажем за това? Уви! Много са противниците на нашата Църква, която от толкова много религиозни разделения е загубила доста от своята мощ, дисциплина и уважение сред самите нас. И хора, израснали нехайни и студени към религията, малко се замислят за такива методи за покаяние, защото докато осъждат властта на църквата и прилаганото от нея наказание, и отричат силата на основните принципи, те като че ли сами се лишават от обикновените начини за спасение, докато Бог чрез някакво необикновено просветление или изгнание не им предложи по-възвишен способ за спасение, който в древност се достига спазването на законите и църковните канони.
Странно и широко разпространено сред простолюдието в Англия е заблуждението, че гръцката църква ежегодно екскомуникира католици, което въобще няма нищо общо с истината и здравият разум ще ни каже, че една църква не може да отлъчи друга, или някой член от нея, над когото не притежава никакви юридическа власт. Гръцката църква, също така, не претендира за върховенство над католическата, както и сама приема подчинено положения спрямо нея – този въпрос ще изясним по-подробно в трета глава на книгата. И аз категорично мога да кажа, че това е така на базата на направеното от мен изследване по този въпрос, опирайки се на свидетелствата на изтъкнати гръцки отци, много добре запознати с каноните и декретите на тяхната църква. Но пък не можем да отречем, че в древни времена, един патриарх би могъл да се откаже от общения с друг, над когото няма власт, но чиито възгледи смята за еретични, както постъпил Св. Кирил, папа на Александрия, с Несторий по време на Ефеския събор.
Казахме, че екскомуникирането може да бъде наложено само на живи хора, но в това отношение, изповеданието и практиката на православната църква се различава от католическото, тъй като, както вече беше отбелязано, папа Теодосий Александрийски, който умира пред 567, отлъчва Ориген, който вече бил умрял през 253 или 256. Още повече, че въпреки отстраняването на Теодосий от престола заради ерес oт Св. Папа Агапет I по време на посещението му в Константинопол през 536, съгласно възгледите на гръцката църква не можело да анулира обявената екскомуникация. Що се отнася до живите, тези от тях, които не били кръстени, не са членове на християнското общество, и по този начин те не могат да бъдат лишени от правата, на които никога не са се радвали. Докато покръстените, след смъртта им престанат да бъдат членове на църковното войнство, те не могат да бъдат отлъчени. Формално погледнато бихме могли да кажем, че след смъртта на някой член от християнската общност, той е бил отлъчен приживе. В този тесен смисъл на думата, той може да бъде освободен от екскомуникирането след смъртта си и в Rituale Romanum (сводът с правил на Римокатолическата църква) се съдържа следното постановление, което давапарво отлъченият да бъде опростен след неговата смърт:


RITUS ABSOLUENDI EXCOMMUNICATUM IA MORTUUM
(Ритуал за освобождаване на отлъчени посмъртно)


Ако така се случи, че някой екскомуникиран, който си е отишъл от този живот, е показал ясни признаци на разкаяние, за да не бъде лишен от църковно погребение в осветена земя и да му се даде помощ с молитвите на църквата, доколкото това е възможно, нека той да бъде опростен по следния начин.
Ако тялото все още не е погребано, нека бъде леко бичувано с пръчка или тънко камшиче, след което да бъде опростено като член на общността; и след като бъде опростено, нека да бъде погребано на осветена земя.
Но, ако тялото вече е било погребано на неосветена земя, нека, ако е възможно, да бъде изкопано и след като бъде бичувано по същия начин, да бъде опростено и да бъде погребано на осветена земя; ако обаче не е възможно тялото да бъде изровено, нека да бъде бичувана пръстта, след което да се произнесе опустителната формула.
Ако път тялото е било погребано вече на осветена земя, нека да не бъде изравяно, но гробът да бъде леко бичуван.
Нека свещеника да изпее антифона: ''Тези кости, които бяха унижени, нека да възликуват в Господа; заедно с псалма “Miserere”.
И след края на псалма, нека тялото да бъде опростено и свещеника да каже: ''С дадената ми власт аз те освобождавам от веригите на екскомуникирането, което си си навлякъл (или казват, че си си навлякъл) поради тази или тази причина, и аз те възвръщам в общността на верните, в името на Отца, Сина и Светия Дух. Амин.
След това трябва да се каже псалма ''De Profundis'', а след него следното:
V. Дари го с вечен покой, О, Господи.
R. И нека неугасима светлина го осиява.
Kyrie eleison. Christe eleison. Kyrie eleison. Отче наш.
V. И не ни въвеждай в изкушение.
R. И ни избави от злото.
V. От портите на Ада.
R. О, Господи, спаси душата му.
V. Нека да почива в мир.
R. Амин.
V. О, Господи, чуй молитвата ми.
R. И нека моят вик Те достигне.
V. Нека Господ да бъде с теб.
R. И с твоя дух.
Да се помолим.

Молитва

Сподоби, умоляваме Те, Господи, душата на твоя раб, който е бил свързан с оковите на екскомуникация, с покой и с блясъка на Твоята вечна светлина, Чрез Христос Нашия Господ, Амин.

Сега вече е необходимо да се занимаем с някои необикновени случаи, регистрирани без всякакво съмнение за тяхната достоверност, за починали екскомуникирани, чийто тела са били забелязвани да стават от гробовете си и да напускат пределите на осветената земя, на която са били погребани. На първо място, имаме всеизвестния разказ на Св. Григорий Велики за двете мъртви монахини, обикновено наричани ''Suorе Morte'' (''Мъртвите Сестри). Две дами от знатно семейство били приети в девическата религиозна обител ''Св. Схоластика''. Въпреки че във всичко спазвали приличие и съблюдавали обетите, те не могли да се въздържат от скандали, клюки и празни приказки. Именно тогава св. Бенедикт създал първите най-строги и недвусмислени закони относно обета за мълчание. Във всички женски и мъжки манастири, или във всеки орден, се определяли специални места, наречени monasteries and convents, or every order, there are particular places, called the "Regular (църквата, трапезарята, спалнята и др.) и определени часове, особено нощните часове, наричани още ''Велико безмълвие, където и когато говоренето било абсолютно забранено. Извън тези места и това време били възприети т.нар. „освежителни”, по-време на които разговорите не само, че се разрешавали, но и се насърчавали, разбира се като се съблюдавали нормите за благопристойност и скромност. Безполезното и празно бърборене било абсолютно забранено по всяко време и на всяко място. И така, когато било съобщено на Св. Бенедикт, че двете монахини се отдавали на нескромни приказки и пререкания, светия абат бил тежко оскърбен и изпратил съобщение до двете сестри с предупреждението, че ако не се научат да обуздават езиците си и не дадат добър пример на общността, ще ги отлъчи. Първоначално, монахините се обезпокоили и се разкаяли, като обещали да поправят поведението си, но изменническия навик бил много по-силен от техните добри намерения. Те продължили нарушават благоприличието със своите невъзпитани брътвежи и по средата на своето безразсъдство внезапно починали. Манастирът бил голям и старинен, монахините били погребани в църквата, близо до главния олтар. Малко след това, когато отслужвали Великата Меса, преди да започне Литургията на Верните, когато дяконът разпускал оглашените с призива: ''Нека онези, които са под възбрана от причастие, нека онези, които са отлъчени да се отдалечат оттук и да ни оставят!'', и ето, пред очите на всички двете монахини станали от гробовете си и с бледи лица и наведени глави, те се плъзнали към изхода на църквата. И това се случвало всеки път, когато се отслужвали Светите Тайнства, докато накрая игуменката не се застъпила за тях пред св. Бенедикт, който се съжалил и им дал опрощение на всички грехове, за да почиват в мир.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:34 pm

Св. Августин казва, че на диптиха се огласяли имената на мъчениците, но не за това да бъде отправена молитва за тях, докато имената на монахини, които били починали наскоро, се четели, за да може общността да им помогне с молитвите си. Perhibet praeclarissimum testimonium Ecclesiastica auctoritas, in qua fidelibus notum at, quo loco Martyres, et quo defunctae Sanctimoniales ad Altaris Sacramenta recitantur. Предполагало се, че това било в този момент, , когато двете монахини можели да напуснат църквата, но Св. Григорий ясно говори, че това ставало тогава, когато дяконът на висок глас е произнасял ритуалната фраза, с която подканял онези, които не били в пълноправно общение, да напуснат свещеното място.

Св. Григорий също разкава, че млад монах бил напуснал манастира без разрешение и без да получи благословия или разпускане от абата. За нещастие монахът умира преди да бъде помирен и след това бил погребан както подобава на осветена земя. На следващата сутрин трупът му бил намерен струпан на едно място и изхвърлен от гроба му. Неговите близки бързо отишли при Св. Бенедикт, който им дал осветена нафора, и им казал да я сложат с всичката необходима почит върху гръдта на младия духовник. Всичко това било направено и гроба му повече не бил намерен да показва наяве тялото на мъртвеца. [28]
Обичаят за слагане на частица за причастие в гроба с мъртвец, за някои изглежда много необичайно, и по никакъв начин не е бил непознат в миналите векове. В Uita Basilii, ''Животът на Св. Василий Велики'', който често бил приписван на Св. Амфилохий Иконийски, [29] е сега признат като фалшив, и от около IX в., ни се посочва, че Св. Василий бил запазил една трета частица от нафората, за да бъде погребана заедно с него. Събрание от няколко синода без върховна власт вече били осъдили тази практика и други от по-късна дата я забранили като противоречива на края на Светото причастие институирано от Исус Христос. [30]
Въпреки това, на няколко места обичаят се запазил като почтително слагане на частици нафора в гробове на хора, които били почетени за тяхната святост. Така, в гроба на Св. Отмар (Одомар), който умрял на 16-ти ноември 759, на о. Верд на река Рейн, и чието тяло било пренесено в манастира ''Св. Гал'' десет години по-късно, и после тържествено погребано през 867 в новата църква ''Св. Отмар'' в същия манастир, [31] частици от нафора били намерени там, където била положена главата му. [32]
В ''Живота на Св. Кутбърт'', архиепископ на Линдисфарн и покровотeл на графство Дърам, който бил преиздаден от Боландистите, [33] се казва че, по време на едно от преместванията на неговото тяло, брой частици от нафората били намерени в ковчега му. Амалариий от град Мец, с правомощието на Почтения Бийд (монах от манастира в Джароу), казва в своя велик трактат ''De ecclesiasticis officiis'' [34], че тези частици са били сложени върху гръдта на светеца преди да бъде погребан: "oblata super Sanctum pectus posita." Това обстоятелство обаче, не се споменава от Бийд, но се среща в биографията на Св. Кутбърт, написана между 698 и 705 от един монах от Линдисфарн. Амалариий сметнал, че този обичай несъмнено произхожда от католическата църква, и по този начин бил предаден в Англия. Николас-Хюго Менар, известния представител от монасите Мористи, [35] в неговите глосари из ''S. Gregorii I Papae Liber Sacramentorum'' (''Житие на Св. Папа Григорий I Велики''), които той отпечатва в Париж през 1646, [36] от ръкописа мисал на Св. Елигиус, той изразява, че това не е бил същия обичай, който бил осъден от различните църковни съвети, а заблуда, която се е промъкнала крадешком и се състои в даването на причастие на мъртвите, и всъщност, в поставянето на Светата Нафора в техните усти. Както и да е така, ние знаем, че кардинал Хумберт от град Селва Кандида, папски пратеник на папа Лъв IX, по средата на XI век, в своя отговор на мнoгoбройните възражения и усложнения, повдигнати от константинополския патриарх Михаил I Керуларий, виновник за втората и финална схизма на Византийската църква, [37] и който порицава гърците за обичая на погребване на частици нафора, които остават след причастието на хора, по време на света литургия.
Казва че, дори днес в някои части на Гърция се поставят трохи осветен хляб от евхаристията върху устните на починалия. С почит, тaзи практика често била заменяна с поставянето на част от керамично изделие с гравиран върху нея знак на кръстта и с надпис в четирите ъгли I.X.NI.KA. (''Исус Христос побеждава''). Теодор Бърт в своята книга ''Цикладите'', ни информира, че в град Наксос, предмета така употребен, е восъчен кръст с буквите I.X.N. отпечатани на него, коeто носи името ''пътник'', показвайки, че традицията е тясно свързана със стария обичай на поставяне на ''монета за лодкаря'' в устата на мъртвеца като такса за Херон. Името Херон, което е добило формата Херос, е напълно познато за всеки селянин в днешно време, но той не е само, както античната литературата го описва Portitor Stygis, ''лодкаря на река Стикс'', той също е и Смъртта, господарят на духове и сенки. Само допреди години, на всяко събитие, практиката, която била често срещана в много части на Гърция била поставянето в устата на починалия (много рядко върху гръдта) малка монета, която в областта около град Смирна била позната като ''пари за преминаване''. [38] Колкото и да е странно, въпреки че, обичая и името да са били оцелели, смисъла на монетата бил забравен и за век и даже повече (може би бегло запазен в някое усамотено място) [39], по никакъв начин не бил асоцииран с Херон. Възможно е, първоначалния смисъл на монетата да е бил изчезнал в мъглите на дълбоката без дати древност и дори в античните дни, оригиналното значение да е било изгубено, когато било разтълкувано, че обола била таксата за Херон. От друга страна това е късно и неправилно интерпретиране на обичай, чието значение загатва за много повече и който съществувал много преди митологията да познава този ''лодкар на ада''.
Предполагало се е, че душата напускала през устата, което както изход от тялото, бил и вход към него, и естествето по този път душата, ако се завръща към тялото ще влезе обратно, а зъл дух или демон бил могъл да си направи път към тялото. По този начин, монетата (амулета), най-вероятно е служила като предохранител срещу всяка случка от този вид. В периода на Християнството, Светото Причастие или фрагмент надписан със свещени имена е билo най-доброто предпазно средство. Още повече че, не рядко керамичния къс сложен в устата на мъртвия бил издраскан с пентаграмата на магическо учение. От изключително значение на о. Миконос е този знак, който често бил издълбаван на вратите на къщите, за да защити обитателите от вампира ''vrykolakas''. Така в Гърция във всеки случай, обичая за погребване на осветена частица заедно с трупа или слагането на троха от нафората между устните на мъртвеца, произлиза като жаклинание, за да неутрализира възможността от вампиризъм.
Трябва да бъде отбелязано, че осветената нафора сложена в гроба, където е погребан вампир, без съмнение ще го предотврати от излизане навън от гроба, но по очевидни причини това е средство, което не бива да се изпробва, т.к дава отенък на прибързаност и оскверняване Тялото на Бог.
В историята има много примери за отлъчени хора, които не били могли да почиват в мир на осветена земя. В годината на 1030, Св. Годард, епископ на Хилдесхайм в Долна Саксония, бил задължен да отлъчи определини хора за техните престъпления и долни светотатства. Въпреки това, техните лордове, повелители и закрилници били толкова могъщи, че погребали телата на своите последователи в самото светилище на катедралата. По този случай, архиепископа наложил забраната на екскомуникирането върху самите тях; но, въпреки това, напълно незачитайки критиките, те насила си проправили път към различните църкви. По време на следващия действително голям празник, размирните благородници присъствали с придружаваща ги въоръжена тълпа в самата катедрала. Пътеките между редовете в катедралата били претъпкани от богомолци и отдалече простиращ се над сводещия покрив, олтара блеснал с неизброими свещи, чийто блясък бил отразен от златно полираните огледала и кристалното църце на грамадния реликварий. Архиепископът и неговите каноници около него започнали ритуала. Но след евангелието, Св. Годард се обърнал от олтара и със звънтящ тон на команда наредил на всички, които били под всякавка сенсура или църковно проклятие, да напуснат свещената сграда. Живите се усмихнали с презрение, свили рамене и не помръднали, но долу между редовете били видени да се плъзгат тъмни сенчести фигури в ужасно мълчание, и от които тълпата се отдръпнала с онемял ужас. Те изглеждали, че преминават през вратите, вън от святото място. Когато службата привършила, епископа опростил мъртвите, и ето, призрачната свита изглежда влезла обратно в своите гробници. След това, живите били толкова поразени от страх че, поискали да се помирят и след полагаема епитимия, те получили опрощение.
Подбуден от абата Одолрик на град Конк, съвета в Лимож състоял се през 1031, провъзгласил ''Примирието на Бог'' или временното преустановяването на бойни действия на църковни празници. Така духовните отци заплашили с всеобщо отлъчване тези феодални лордове, които не се заклели да го спазват. Тогава се надигнало разискване за последиците от екскомуникирането, и било потвърдено от всички, че въпреки това да е много жестока присъда, да не бъде лекомислено отхвърлена и веднъж произнесена, да се поднесат на-големите почитания към обезпечените. За да илюстрира това, епископа на Каор разказал за скорошно събитие, което се знаело от цялата му епархия и което можело да бъде доказано от няколко независими свидетели. За своите безпирни грабежи и неразкаяни убийства, примери за разгулен и безнравствен живот, за своето богохулие и безбожие, един известен благородник, чийто замък бил близо до града, бил отлъчен и не след дълго след това, станал жертва на среднощно нападение. Приятелите на покойника не се съмнявали, че епископа ще му даде опрощение като предивили искане това да стане, за да може мъртвеца да бъде погребан с тържествена заупокойна молитва и песен, и в бъдеще да бъдат пяти похвални слова в подземната гробница на неговите предци, която била една от най-забележителните монументи в църквата ''Св. Петър''. Тъй като, цялата област била угнетена от мародерско насилие толкова дълго време, епископа обмислил назидание, с което да даде на останалите грабещи благородници добър урок. И така той отказал да вдигне забраната и не позволил обичайните церемонии по време на погребението. Въпреки това, като предизвикателство към неговите заповеди, въоръжена група войници навлязла в града и погребали мъртвото тяло в гробницата, като внимателно я затворили и зазидали след себе си. Обаче, на следващата сутрин тялото било намерено на площада голо, посинено и удряно, като че ли било насилствено изхвърлено от църквата, въпреки че, нямало отпечатък или знак да покаже, че гробницата била по някакъв начин докосвана. Войниците, които погребали своя лидер, отваряйки гробницата намерили само погребалните одежди с които, трупа бил някогашно увит. И така, те го погребали за втори път, поставяйки печати и решетки върху църковната порта, дотолкова - доколкото никoй да няма възможност да влезе. На следващата сутрин, обаче, тялото било открито изхвърлено навън още повече оскърбено, отколкото преди. Въпреки това, те го погребали за трети път, но със същия резултат. Това било повторено не повече от 5 пъти и накрая те наблъскали бедното гниещо месо в една дълбока дупка, изкопана на някое отдалечено място далеч от осветената земя. Тези ужасни обстоятелства изпълнили сърцата на всички с такова удивление, че съседните барони, един по един, покорно се отправили към епископа и с най-тържествени обещания подписали договор, обвързвайки се да почитат всички права на църквата и да поправят живота си във всяка подробност.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:49 pm

Един много необичайно събитие е разказано в гръцкия Миней [40], който бил колекция от дванадесет книги за всеки месец, съдържащ ритуалите за неменящите се празници във византийския обред и който по някакъв начин съответства на Propiuum sanctorum в католическия молитвеник. Легендата, наистина дава някои усложнения, които ще бъдат разгледани по-късно, но със сигурност си струва разкаването, показвайки крайните и наистина преувеличени възгледи, които гърците придавали на екскомуникирането. Един монах ценобат от пустинята край Александрия бил отлъчен от архимандрита, заради някое негово действие на неподчинение, при което той изоставил своя манастир, напуснал пустинята и отишъл в града. Веднага щом пристигнал обаче, той бил арестуван по заповедите на губернатора. С разсъблечени одежди било му заповядано да се принесе в жертва на идолите в храма. Ценобатът отказал да се подчини, и след като бил изтезаван без резултат, накрая бил умъртвен, като отcекли главата му, а тялото захвърлили зад градските порти, за да бъде погълнато от дивите зверове. Но християните го пренесли оттам през нощта и след като го балсамирали с богати подправки, те го увили в тънко ленено платно. После го погребали с почит на бележито място в църквата, т.к. го смятали, и с основание, за мъченик. Но следващата неделя, след като дякона изпял ритуалния сакраментален израз, нареждайки на катехумените и на тези, които не би трябвало да присъстват, да се оттеглят. Всички останали били жестоко изумени, когато видели гробницата да се отваря и тялото на мъченика да се носи плавно оттам и да се влачи около нартекса на църквата. Когато службата привършила, тялото се върнало обратно в своя гроб.
Цялото общество било изпълнено със страх и смущение и така, една набожна монахиня, последователка на Св. Вaсилий Велики, постейки и молейки ce в продължение на три дни, получила откровоение от един ангел, който и казал, че ценобата монах бил все още екскомуникиран, защото не се бил подчинил на своя игумен и ще остана така, докато самият игумен не му даде опрощение. Тогава група почитни люде се отправили към манастира и потръсили архимъдрита, за да може той да изрече думите за опрощение. Като по спешност, светия старец ги придружил до църквата. Там те отворили гроба на мъченика и било произнесено пълно опрощение. Оттам нататък той почивал в мир на своето уречено място.
Съществуват няколко детайла в този случай, които изглеждат подозрителни. Първо, в периода, когато пустинята била убежище за монасите ценобати, в дните на гонения, що се отнася до областта около Александрия, във всеки случай, били нещо от далечното минало. В града толерантността преобладавала и дори да е имало някакви гонения, не християнските ритуали били потъпквани и храмове затваряни, ами езическите. През този век Християнството било почитано в целия Египет и Александрия била една от крепостите на вярата. Второ, монасите от пустинята не били ценобати като членове от определа религиозна общност с висшестоящ, ами били по-скоро самотници-отшелници, които не принадлежали към никое религиозно семейство, имайки своя индивидуална независимост, и като никoй отшелник нямал правото да екскомуникира друг от своите другари. Трето, няма дадени детайли за причините, които накарали монаха да предизвика такова главно екскомуникиране и това като най-сериозното от всички порицания е забраната, която изключва всяко участие в светите тайнства. Може би е вярно че, ако едно духовно лице наруши своята клетва, напусне манастира си, изостави своя обичай, пренебрегне заповедите на църквата, и се отправи към някой гъсто населен град, където ще продължи да живее много опасен живот като мирянин, такъв човек вероятно би се замесил в скандали и с тези негови действия би могъл наистина да предизвика такова главно екскомуникиране. Но това никъде не се казва да се е случило в историята за ценобата, нито ни се съобщава за влошени обстоятелства и по нататък трябва да се вземе предвид, че по време на тези събития, отшелниците от пустинята не били така религиозни както тези в днешно време, приковани от клетвите за постоянство [41] и подчинение към своите висшестоящи, които от своя страна нямали правото да изричат наказание за главно екскомуникиране.
Може би трябва да бъде обяснено, че допреди време екскомуникирането било известно под два вида, главно и второстепенно. Това Сабети кратко пояснява: [42] ''Excommunicatio est censura, per quam quis priuatur communione Ecclesiæ; seu censura, qua Christianus bonis spiritualibus Ecelesiæ communibus, quorum distributio ad ipsam pertinet, uel omninio uel ex parte priuatur. Separat igitur excommunicatum a societate seu communione uisibili fidelium et bonis quae eam, ut talis est, consequuntur.
Distinguitur excommunicatio in maiorem, quæ priuat omnibus bonis Ecclesiæ communibus, et minorem, quæ bonis aliquibus tantum priuat. Maior in iure nonnunquam anathema uocatur; atque tunc præsertim, quando propter hæresim uel hæresis suspicionem infligitur, ant peculiaribus quibusdam adhibitis cærimoniis solemnius denuntiatur.--Insuper excommunicati excommunicatione maiori, alii dicuntur tolerati, quos fideles non tenentur uitare; alii non tolerati seu uitandi, quos uitare debent." Hакратко се казва, че второстепенното екскомуникиране е забрана за приемане на причастия, което ние в теологията наричаме безучастната употреба на причастията. Главното екскомуникиране е това, което вече дефинирахме и което особено важи и сега, докато формалната анатема не се различава в основата си от екскомуникирането, но й се придава особено значение със специални церемонии и с най-тържествено разгласяване.
В биографията на Св. Августин, апостол на Англия, която била отпечатана от Боландиститe, [43] Джон Бромптън разказва следната история. Св. Августин от много дълго време се опитвал да убеди един благородник с голямо богатство да плати предварително уговорения десятък, но от голямо твърдоглавие това било непрекъснато отказвано, карайки останалите да бъдат недоволни, което можело да последва като много лош пример. На следващия голям празник, когато била отслужена голяма литууургия, Св. Августин се почувствал насърчен да изрече към хората, че всеки който е бил отлъчен трябва да напусне свещената сграда. За ужас и почуда на помощниците му, един древен гроб бил видян да се отваря и оттам да излиза изсъхналото, но все още неразложено тяло на мъж, което било погребано преди един век и половина. Когато службата свършила, Св. Августин с тържествена процесия отишъл до гроба, където мъртвеца бил видян да се плъзга обратно, докато "ite missa est" била пята и там светеца тържествено го запитал защо се е бил появил. Мъртвият отговорил, че е бил отлъчен. Светецът го попитал къде е бил погребан свещеника, който бил изрекъл наказанието. Оказало се, че гроба му бил в катедралата на не голямо растояние. Отивайки натам, архиепископа наредил на свещеника да заяви защо е екскомуникирал мъртвия мъж. Тъмна сенчеста фигура била видяна да се носи във въздуха покрай колоните на нефа и дълбок далечен глас отговорил: ''Отлъчих го, заради неговите злодеяния и особено защото, той ограби църквата от това, което й се полага, отказвайки да плати своя десятък.'' ''Нека това да е достатъчно, браткo,'' отговорил светеца, ''и ще го опростиш ли сега и освободиш от тази забрана по наша молба.'' Тъмната фигура повторила опростителните думи и изчезнала от поглед. Тогава те се върнали до гроба на мъртвеца, който изрекъл с лек шепот: ''Аз ти благодаря, О мой отец и сега най-после ще намеря мир и покой.''
Важни власти хвърлили много сериозни съмнения към този история и посочили първо, че по времето на Св. Августин е нямало задължение да се плаща десятък в Англия и той положително не бил изискван с такова страдание на екскомуникирането. Това е много вярно, но няма никаква причина защо тази невероятна история да не бъде вярна в детайли, въпреки че те са от значително по ранна дата. Много верояртно е това събитие да се е случило в много по-късен век и хроникьора от Кентърбъри да е добринесъл за това като несъзнателна грешка, т.к. историята е била препредадена от уста на уста, или може би е по простима грешка от дните на Св. Августин, чиято велика и славна фигура е била събрала толкова много почтени легенди и древни традиции.
Мелкиoр, aбат на цистерцианския манастир на абатство Цветъл, в своята творба ''De Statu Mortuorum'' разказва как един млад учен от град Свети Пон бил убит като за нещастие приживе бил предизвикал наказанието да бъде отлъчен. Скоро след смъртта си, той се появил на един от приятелите си умолявайки го да се отправи към архиепископа на град Родез и да потърси от него опрощение. Приятелят му не се поколебал да изпълни, каквото се искало от него и въпреки, че било посред изключително сурова зима и снега бил дълбок навсякъде, той отпътувал. След като изминал известно растояние пътят се разклонил и той останал нерешителен кой път да поеме. След дълго колебание той продължил по пътя от ляво, когато почувствал (както той си помислил), че някой леко дърпа мантията му. Отначало не обърнал внимание на това мислейки, че е просто от вятъра и бурята. След много малко мантията му пак била хваната и тогава нямало грешка, че всъщност била дръпната. Той се обърнал и усетил как леко се носи към другия път от дясно. Накрая той намерил града и се сдобил с аудиенция от архиепископа, който след като чул разказа веднага вдигнал забраната с пълно и цялостно опрощаване на греховете. Младият приятел открил, че ако бил продължил по пътя отляво щял да броди надалеч към снежните преспи и несъмнено щял да умре от студ. Същата нощ неговия приятел се появил с доволно и усмихнато изражение и като му благодарил за болките, които изтърпял го уверил, че по никакъв начин не трябва да изгуби възнаграждението си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Чет Апр 01, 2010 11:55 pm

Антоан Августин Калмет вписва нау-подробно писмо, датиращо от 5 април 1745, което той получава от един кореспондент, който бил прочел с голям интерес ръкописа на този учен писател наречен Dissertation sur les apparitions des anges, des démons et des esprits (''Дисертация за явленията на ангели, демони и призраци'').[44] Ето какво казва Августин: ''Един мъж живеещ в село Л'Eтрайе, което не било много левги от град Ремиремон (област Вож), [45] изгубил жена си в началато на миналия февруари, но се оженил отново седмицата преди Великите пости. В 11 часа вечерта на сватбения ден, починалата му жена се явила на новата му съпруга и я заговорила. Ррезултатът от което бил, младоженката от името на починалата трябвало да се натовари да извърши седем посещения на свети места. [46] От този ден нататък по едно и също време призрака се явявал като отчетливо се чувал да говори от енорийския свещеник, както и от брой други хора. На 15-ти март, когато съпругата му се отправила към църквата ''Св. Николай'', с което да се извърши посещението към святото място, призрака внезапно застанал на пътя и и и наредил да побърза. После духа също добавил, че тя не бива да се безпокои и по никакъв начин да не се разубеждава от премеждие или болест, което можелo да я сполети по пътя.
И така жената тръгнала със своя съпруг, шурей и зълва, като била напълно сигурна, че мъртвата съпруга останала до нея, докато всъщност не достигнали до портата на църквата ''Св. Николай''. Когато на тези добри хора им оставало растоянието от две левги до църквата, те били задължени да спрат в крайпътна староприемница, която била известна като ''Подслонът'' (les Baraques). Там внезапно жената толкова се разболяла, че двамата мъже били принудени да я занесат чак до самата църква. Веднага след като достигнали до портата, тя отново могла да ходи без никакво затруднение и болката й изчезнала на минутата. ''Тази необикновена случка беше разказана на мен и също на свещеника-пазител на светите одежди, от всичките четирима поколонника. И още беше разказано, че последното нещо, което мъртвата жена казала на новата съпруга било, че когато едната половина от посещенията на светото място били надлежно изпълнени, никoй повече нямало да я види. Простият и разбираем начин, по който тези добри хора ни разказаха историята не позволява на никoй да се съмнява, че те ни съобщиха действителни факти.'' Калмет коментира този разказ: ''Не се казва, че младата жена, която била умряла е била под някаква присъда на отлъчване; но както изглежда, тя била обвързана от тържествено обещание или обет, което я било накарало да изпълни тези посещения на светите места и което задължило нейната наследница да изпълни от нейно име. Трябва да бъде отбелязано, че духа не влиза в църквата посветена на Св. Николай, но както изглежда, по някаква причина остава пред портата.''
Много необикновено обстоятелство е разказано от Уипер, архидякон на прочутата епархия в град Тул, написал биографията на папа Свети Лъв IX, и който бил епископ на Тул повече от 20 години [47] и умира март 1054. Историкът [48] разказва как няколко години преди смъртта на Лъв IX, жителите на малкото градче Нарни, което било живописно разположено на висока скала, където река Нера си пробива пътя през тясно дефиле, за да се влее в река Тибър, един ден били много учудени и разтревожени, виждайки тайнствена компания от хора, която изглежда напредвала към градчето. Магистратите, уплашени от някоя изненада, наредили портите здраво да се затворят, докато жителите незабавно се отправили до стените. Процесията, обаче, облечена в бяло и изглежда изчезвала отвреме навреме в сутрешните мъгли и после отново се появявала, очевидно не била враждебна група. Те преминали пътя без да тръгват на ляво или на дясно и се казва, че изглеждали, като че ли дефилирали с умерено темпо чак до вечерта. Всички се чудели кой може да са тези хора и най-накрая един от най-видните граждани, човек с голяма решителност и храброст, решил да се обърне към тях. За свое удивление, той видял сред тях един определен човек, който бил негов домакин много преди Асколи и за смъртта на когото той не бил уведобен. Обръщайки се към него с висок глас, той го запитал: ''Кой си ти и откъде идва тази тълпа?'' ''Аз съм твой стар приятел,'' бил отгвора, ''и тази тълпа е привидение; все още не сме изкупени за греховете, които извършихме на земята и все още не сме приети достойни да влезем в Царството Небесно; ето защо, ние сме изпратени на показ като унижени каещи се, обикновени скитащи се монаси, чийто жребий е, с много мъки и мъчение, да посетим свещените светилища на земята, които са ни уречени да посетим по ред. В този час, ние идваме от параклиса на Св. Мартин и сме по път към светилищите на Нашата Лейди от абатство Фарфа.'' [49] Добрият човек бил толкова ужасен от тези думи, че припаднал на земята и останал болен за цяла една година. Той бил този, който разказа това необикновено събитие на папа Свети Лъв IX. По отношение на групата, нямало грешка; не била видяна само от един човек или двама, а от целия град. Въпреки че, било достатъчно естествено, появяването на такъв голям брой хора би предизвикало не малко тревоги, т.к. подозирали враждебни намерения, такова мнoгoлюдно поклоничество през единадесети век по какъвто и да е начин не би било уникално, дори да се е случило като необикновено събитие.Цели армии от набожни хори са прекосявали Европа от гробница на гробница, докато ентусиазма на пилигримството до Йерусалим се увеличавало и преди много години да отминат, да кулминира в Кръстоносните походи. Дори до края на десети век били построени староприемници през цялата долина на Дунав, което било предпочитания път към Светата земя и където поклонниците се снабдявали с нови запаси. През 1065 Ричард, абат на Свети-Ван, повел седемстотин поклонника до Палестина, като всички разходи били платени от Ричард II, Дюк на Нормандия. През 1065 повече от 12 хиляди немци прекосили Европа под командването на Гюнтер, архиепископ на Бамберг и по пътя си към Палестина трябвало да търсят подслон в една разрушена крепост, където се защитавали от група мародерски бедуини. [50] Гюнтер всъщност умира същата година в Оденберг (Сопрон), Унгария, където бил ангажиран с кръстоносен поход. През 1073, папа Свети Григорий VII внимателно обмислял воденето на 50 хилядна въоръжена войска към Изтока, войскови поклонници, които да отблъснат Турците, спасят Божи гроб и които да установят отново християнското единство.Ето защо появяването на тази група поклонници вън от стените на град Нарни, ако не забележително, би било едно възможно и разбираемо обстоятелство.
В своята книга ''Антидот против атеизма'', III, 12, Д-р Хенри Мор разказва за няколко забележителни случая за многобройни фантома. Той казва: ''Нашите английски хроники ни съобщават за привидения, въоръжени мъже, пехота и коне, воювайки в северната част на Англия и Ирландия, и по време на много вечери, били видени от стотици мъже наведнъж, и където тревата била изпотъпкана на местата, където били видяни да се сражават в своите битки. Това съвпада с разказа на Николеа Лангернард за ''танцьорите с двойни копита'', които оставили отпечатък от своите копита в кръга, който били спъпквали дълго време след това.
Но тази схватка на земята ми напомня за последната част на този спорен въпрос и ме кара да погледна към ''въздуха'', където пропускайки всички феномени, аз ще взема под значение само това, което е общоизвестно и, за което по никакъв начин няма друго обяснение освен, че е под въздействие на духовете. И това е появяването на ''сражавайки се въоръжени мъже'' и тяхното сблъскване един срещу друг на небето. Има толкова много примери за тези феномени, съобщени от историци, че е ненужно да се даде пример за някой от тях. Великото клане на не по-малко от осемдесет хиляди извършено от Антиох в Йерусалим, записано в 5 Глава в Книга Втора на Макавеите, е известно. Историкът там пише: ''В целия град, за период от 40 дни били видяни ''конници тичащи във въздуха'' в плат от злато, въоръжени с копия като група войници, и отряд конници в боен ред, сражавайки се помежду си с вибриращи щитове, множество копия, изтеглящи ce мечове, и хвърляне на стрели, както и блещукане на златни орнаменти и всякакъв вид доспехи.'' Историкът Йосиф също пише за споменатите феномени, които се случили преди унищожаването на град Тит. Той първо написал в уводните бележки, че те били невероятни, и не били записани от тези, които станали техни очевидци.
Подобни привидения били видяни преди гражданските войни между Гай Марий и Корнелий Сула. И Меланхтон твърди, че много такива феномени били видяни сред цяла Германия от 1524 до 1548. Снелиус уточнява в подробности, че в Аморцфорт, както и на други места, били видяни тези ''сражения'' не по-високо от покривите на къщите. Също в Амстердам се появява във въздуха ''морска битка'' за един или два часa, която хиляди хора наблюдават.''
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Пет Апр 02, 2010 12:07 am

Не се споменава, че всъщност това били телата на тези, които били мъртви, които така били видяни да преминават стените на Нарни. Напротив, дадено ни е да разберем, че това била призрачна маса, но с почит към тези хора, които били отлъчени ние допускаме, че те физически са обвързани към тази забрана, и че в случай на възкресяване това е фактически тялото, което се явява. Разказано е в биографията на Либентий I, епископ на Хамбург-Бремен, който умира на 4-ти януари 1013, владеещ своята епархия по време на царуването на крал Свенд Тескег, [51], че той отлъчва брой пирати, един от който бил убит и после погребан на норвежкия бряг. Там, почти 50 години по-късно тялото било погребано и бъдейки намерено непокътнато последвал огромен ужас. Най-накрая бил намерен един епископ, който разбирайки обстоятелствата, изрекъл необходимото опрощаване и тогава тялото се изронило на прах. В един разказ се посочва, че този прелат бил Алюрид от Уинчестър, макар това да е трудно да се допусне, че е вярно. Разказано е, че телата на тези, които били поразени от гръм, често били намирани непокътнати. Това било мнение поддържано от медицинския автор Зашияс, но Амброа Паре гo обяснява, казвайки, че такива хора са като, че ли изпълнени с аромат на сяра, което е предпазно средство от гниене, действащо по същия начин както солта. По време на ужасен пожар в Квебек през 1705, манастир на сестрите Урсулинки бил унищожен и за нещастие там загинали 5 монахини. Повече от 20 години по-късно техните тела, които били погребани от слой гореща пепел, не само били намерени незасегнати, но дори започнали да кървят изобилно с гъста струя.
Мълва разказва в своята ''Turco-græcia'' [52], че по времето на един патриарх на Константинопол, който той назовава Максимус или Емануел, и когото помества към края на XV век, османския султан пожелал да изследва истинността на тази вяра, която била толкова всеобщо поддържана от гърците, а именно, ако тялото на човек умре отлъчено, то остава цяло. Патриархът накарал да се отвори един гроб на жена, която била всеизвестна като любовницата на архиепископ на Константинопол, при което тялото било намерено цяло. Тогава турските официални власти затворили тялото в ковчег, който вързали целия и запечатали хереметически със собствения печат на императора. След като патриарха изриекъл уговорените молитви, той произнесъл тържествено опрощаване на греховете на мъртвата жена. След три дни ковчега бил отворен като намерили само една шепа прах. По този случай Калмет отбелязва на място: ''Тук не виждам никакво чудо, т.к. всеки знае, че понякога тела са намират цели и незасегнати в гробница или саркофаг, като се разпадат на прах веднага щом се изложат на въздух,'' и учения абат много уместно добавя: ''Не виждам как архиепископа на Константинопол може да опрости човек след смъртта му, който вероятно не се е бил разкаял и който умира отлъчен.'' [53] Веднага ще се припомни в тази връзка, че известните гробници на църквата ''Св. Мичън'' в Дъблин, по някаква причина притежават ужасното свойство да запазват труповете от разлагане за векове. Както г-н H. Ф. Бери ни казва в предговора (стр. 6) към ''Дневниците на църквата ''Св. Мичън'', Дъблин, 1907: ''Както е добре известно, запазващите качества на подземните гробници на църквата ''Св. Мичън'' са наистина забележителни и гниенето на телата по някакъв странен начин се спира. Последният автор по тази въпрос (Д. А. Чарт, ''Дъблинска история''), в кратка бележка на църквата, пише как били поразен (заедно с други) от ''трогателното трупче на бебе, от чието струпано було все още висели избелелите ленти от неговото погребение.'' Този ковчег носи дата... 1679, но всеки пръст на ръцете и нокти на краката на детето са все още ясно очертани. Вярва се, че тези антисептични качества могат да се припишат на суровата сухота на гробниците и на широката пространственост на въздуха от частиците прах.''
Общо е прието, че обстоятелствата, които съпътстват разлагането на човешкото тяло са много трудни в техните разнородни усложнения, т.к. въздуха, разположението и други случайности играят толкова важна и скрита част, поради което тези закони са все още недостатъчно разбираеми, дължащо се на големия брой практически затруднения, някой може да каже дори невъзможността, за систематично изследване. Докторите А. К. Тейлър Ф. Д. Смит в своята ''Медицинска Юриспруденция'' [54], която е световно общоприета за напълно достоверна творба, коментират тези явления с много ясни изрази и открито подвърждават съмненията и несигурността, които все още забулват целия този въпрос. ''Действието на околната среда и присъщите потенциалности на микробите и състоянието на тяхната жизненост във всеки момент, включва такъв голям брой разнообразни и изменчиви фактори, че става почти невъзможно да се обясни на рационални основи един установен факт... необикновените вариации в обстоятелствата на разлагане, които се наблюдават.'' И малко по-късно същите авторитетни специалисти ни казват, че ''понякога един труп е открит повече разложен след шест или осеммесечно погребение, от друг, който е погребан за период от единадесет месеца или две години.'' [55] Именитият американски медицинки експерт Др. Х. П. Лумис казва: ''Виждал съм тела погребани от два месеца, които показват по-малко от измененията причинени от гниененто от други, мъртви от седмица.'' [56]
Гърците, както вече видяхме в повече детайли, като цяло разглеждали факта, ако тялото било намерено неразложено като знак, че човека е умрял отлъчен или под някакво проклятие, и е бил най-малко в състояние на нещастие, болезненео задържане или изпитание. Сега е необходимо да се разгледа един аспект от този въпрос, който напълно се противопоставя на тази идея, а именно тези случаи, когато нетленността е доказателство за необикновена святост, където смъртните останки на някой светец, след като бъдат есхумирани биват като по чудо намирани запазени за почит на правоверните. Дори и днес обикновено не се разпознава, колко тържествен и убедителен, колко продължителен и подробен е такъв процес на изследване, който трябва да предхожда тези декрети засягащи религиозна почит оказана на починал човек, изтъкнал се за бележита святост през живота си, дали това да е издигане в култ познато като Обявяване за Блажен, или абсолютното и универсано издигане в култ познато като Канонизиране. Истинският процес на лицето предложено за канонизиране започва, когато брой изтощителни изследвания бъдат направени, които за своята точност са подготвителни и редовни, после апостолския процес започва, когато бъдат изследвани всички неговите добродетели и направени чудеса. Св. Томас дефинира чудото като последица, която е отвъд ''реда на цялостта на създадената природа.'' Това той обяснява, като ни казва, че ако човек хвърли камък във въздуха, такова действие по никакъв начин не е чудно, защото дори да надхвърля силата в природата на камъка, тя е произведена от естествената сила на човек, и ето защо не надхвърля силата на цялостта на създадената природа. Освен истински чудеса, брой изумителни явления могат дори наистина да се проявяват, много от които са следствие от естествени сили, като в същото време са недостатъчно познати или напълно непознати за халюцинация или измама. Ето защо, чудесата не представляват святост в самите себе си, и Бенедикт XIV дискутира в своята именита творба ''De Seruorum Dei Beatificatione et Beatorum Canonizatione'', IV, pars. I, c. iv, De Fine Miraculorum, et de differentiis inter uera et falsa Miracula.[57] Същото голямо пълномощие утвръждава, че героичните добродетели са първият и най-важен свидетел за святост; ''видения, пророчества и чудеса са само от второстепенна важност и те са напълно пренебрегнати, ако доказателство за героични добродетели не е налице.'' Това по-нататък е подчертано от Скакий, [58] и Кaстелиний [59] разсъдливо казва: ''Не всички праведни ще бъдат канонизирани от Църквата, а тези, които са се отличили на показ с героични добродетели.'' Ценността на чудото, обаче, не бива да се подценява и за нещастие в тази посока има тенденция, която попада под тази сериозна грешка. Бенедикт XIV написва една много важна и убедителна глава наречена ''De Miraculorum necessitate in causis Beatificationis et Canonizationis'', която може да се изучава с облага и обучение. Не е възможно да се дадат тук разностранните видове поводи, чийто обстоятелства изискват различен брой чудеса, но е достатъчно да се каже, че ако добродетелите на мъченичеството на лицето бъдат доказани от свидетели, две чудеса се изискват за обявяване за блажен и още двe за канонизиране. Ако, обаче, добродетелите на чудесата са установени от доказателство, което не е на свитедели (testes de auditu), тогава четири чудеса се изискват за обявяване за блажен и две за канонизиране. Трябва да се отбележи, че във всички случаи чудесата изисквани за канонизиране трябва да бъдат постигнати след обяваването за блажен, и трябва да се докажат от свидетели. Сред теаи чудеса, които трябва да се установят от доказателство преди да се произнесе декрет за обявяване за блажен, свръхестественото запазване на тялото на светец понякога също се приема, и въпреки, че такова чудо cе разследва с най-грижливото внимание, преди всичко cе разглежда като изключителна особеност. Обикновено се очаква по време на ексхумацията на чoвек, чийто повод за обявяване на светец е вече започнал, тялото да се намери запазено от гниене. Това монсиньор Бенсън пише в писмо написано в Рим датиращо от 4 март 1904: ''Г-н ---- и аз вчера присъствахме на ексхумацията на тялото на Елизабет Сана, [60] която умира преди 35 години в славата на светец. Те се надяваха да намерят тялото неразложено, но случая не беше такъв... беше много интересно да се видят самите кости на светинята и фракцисканския обичай, с който е била погребана като монах на Св. Францис от трета степен; и да се помисли, че много вероятно всеки един от фрагментите може да бъде почитани мощи някой ден.'' [61]
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Пет Апр 02, 2010 12:08 am

Нека внимателно да се обърне внимание, че запазванено на телата на светците е наистина забележително чудо и по никакъв начин да не се сравнява с това запазване на тела, което може да се срещне отвреме навреме под обстоятелства, с които сме недостатъчно запознати. Ще е добре да се дадат няколко примера за тези свръхестествени явления.
Не всички несвързани и със сигурност заслужаващи кратко разглеждане, са тези случаи на осветяване, когато телата или одеждите и може би, гробниците на велики светци и мистици станат сияйни, излъчвайки лъчи от светлина. Факт, който въпреки, че със сигурност не е породил въвеждането на ореола или халото в изкуството, до известна степен най-вероятно е оказал влияние на живопистта. Голяма грешка е да кажем заедно с Джерард Гитманн, [62] че всички такива символи са породени от естествено явление, научно обяснено в учебниците по физика. Макар ореола да е бил ранно използван на паметници от елинско и римско изкуство, това оказало много малко, дори почти никакво влияние на Средновековието и ранното Християнство. И както Дуранди ни кава, и то с вярност, че това се отнася до пасажите на Светото писание, за да може властта да обрисува ореола като изразяващ святост и достойнство. [63] "Sic omnes sancti pinguntur coronati, quasi dicerunt. Filiae Hierusalem., uenite et uidete martyres cum coronis quibus coronauit eas Dominus. Et in Libro Sapientiae: Iusti accipient regnum decoris et diadema speciei de manu Domini. Corona autem huisusmodi depingitur in forma scuti rotundi, quia sancti Dei protectione diuina fruuntur unde cantant gratulabundi: Domine ut scuto bonae uoluntatis tuae coronasti nos" (Ето защо всички светци са така обрисувани и коронясани, като че ли казвайки: ''О дъщери на Йерусалим, елате да видите Мъчениците с корони, с които тяхния Бог ги е коронясал.'' [64] И в Книгата на Мъдростта: ''Правоверните ще получат царство на слава и корона на красотата в ръцете на Господ.'' [65] Тази корона от този вид е описана във формата на кръгъл щит, защото те се радват на небесната защита на Бог, и ето защо те пеят с абсолютно щастие: ''О Господи, ти ни короняса, като че с щита на твоята добра воля.'') Може да се отбележи, че папа Григорий Велики (около 600) си позволил да бъде обрисуван с ''квадратен ореол'', и Йоханес Дяконий [66] пише, че това бил знака за жив човек, а не корона. Други примери за украшение са достигнали до нас от последвалите векове и показват, че дори и деца понякога са били изобразени с такъв квадратен ореол.
Ще бъде нуместно да се проследи проявяването на ореола, нимба и сиянието в изкуството, но това не е могло да не повлияе на блясъка на мистиците и хората, които изпадат в екстаз.
Доминиканския манастир на Аделхаусен, който бил основан от съпругата на Егон II от Урах, Граф на Фрайбург (1218-36), е известен в историята на немския мистицизъм като място, където се случвали удивителни явления. Кристина Мектилд Тушелин, монахиня от този манастир, която се казва, че само веднъж нарушила мълчанието през целия си религиозен живот, [67] е била толкова често осветявана от такъв блестящ ореол, че никoй не могъл да я погледне. Понякога съ-сестрите й били длъжни да я помолят да не присъства в хора, за да могат да рецитират своите молитви без разсейване.
Друг известен доминикански монах Св. Винсент Ферер често бил обкръжаван от светлина, като не веднъж било допускано, че или той или цялата стая били в пламъци, карайки хората с тревога да се втурват да потушават огъня. Понякога целите му одежди били обгорени, макар да не е имало никакъв огън в стаята.
Струва си да се отбележи, че появяването на стая или на сграда в пламъци било забелязано при много различни условия и произхождащо от различни източници. Когато именития Д-р Джон Дий бил директор на Колежа в Манчестър, длъжност, която той получава през 1595 и след това напуска поради влошено здравословоно състояние през 1602 или 1603, често подбуждал подозрение за необикновенното, като някои мълвели за осквернителна природа на неговите учебни занимания, които той често провеждал, докато не се зазорило, въпреки неговите 70 години и повече. Една нощ целия колеж бил вдигнат на крака от силния осветителен блясък на пожар и жилището на директора било видяно да избухва в пламъци във всяка посока. След няколко минути една тълпа бързо се стекла на мястото и кофи с вода били донесени, когато пламъците внезапно стихнали и почти мигновено Д-р Дий се появил от своята къща, за да им благодари за тяхната загриженост и да ги увери, че е можал да угаси големия пожар. Казва се, че на следващия ден сградата нямала никакъв белег от пожара, което обстоятелство заедно с факта, че той толкова тайнствено угасил пламъците, още повече увеличили неговата тъмна репутация в града.
Ореолът по никакъв начин не е само художествен символизъм. Светъл лъч често бил забелязван да обкръжава главата на Св. Роза от Лима и същото не било рядко забелязвано в случаите на Томас Ломбард и послушника Бaрнаби от Пистоя. Това било още записано при Св. Равело, епископ на Ферара, и при Св. Афра от Аусбург, чийто ''Passsio'' е не по-късно от края на IV век. В записите на Оливетанските хроники на създателя на тази строга реформа Бернардо Птоломей, се казва, че той често бил виждан да бъде обкръжаван със светлина - явление, което също отличило Джованни-Баттиста де Лануза, и една от сестрите Клариски на Света Клара, Антония от Флоренция, която умира през 1472. Ореол във формата на звезда е бил наблюдаван на челото на Диего Лауда, и това също било разказано за чудната Сесилия Балди от Болоня, която изпадала в екстаз. Описанието на Св. Доминик, което Сесилия Цезарини била свикнала да дава, е добре известно на всички ни. Тя обичала да казва как, когато мъката на другите го трогвала до жалост, той винаги бил радостен и щастлив, и много често лъчиста светлина играела по слепоочията му и огрявала милите му усмивки. Изражението на Доминика от Света Мария буквално блеснало със светлина, когато тя получила причастие, като същото чудо било наблюдавано в случая c Ида от Лувейн, заклеймена монахиня Цистерцианка от манастира във Велроса, която умира през 1300.
Има много други скорошни примери за тази свръхестествена светлина, както в случая cъс Св. Алфонс Лигори, чието изражение, когато един ден горещо проповядвал в катедралата във Фоджия с почит към Дева Мария, станало извънредно сияйно и светнало с лъчите на заслепително великолепие. Отново, преподобния Антони Кларет, който умира на 24 октомври 1870, нерядко бил виждан да бъде осветяван от великолепен блясък на златен нимб, докато отслужвал меса в Кралксия параклис в Мадрид. Чудото било видяно от много, между които и Кралица Изабела II, която тържествено се заклела, и която заповядала това да се впише в документ. Същото явление било видяно от всички богомолци, когато преподобния Кларет говорил към тях от амвона в катедралата във Виши. [63] Не е чудно, че това осветяване често достига своята най-голяма яркост по време на смъртния час, когато последната връзка, обвързващa човек на земята, се скъсва. Св. Йоан на Кръстта в последните си мигове бил обкръжен от толкова великолепно пробляскване, че присъстващите отклонили погледите си заслепени. Когато една набожна вдовица, нееврейка от Равена, била на смъртния си одър, цялата стая изглеждала, като че ли светела - явление, което се повторило в случая c Диего Ортиз, докато същото се пише за монахинятa Мария Вилани от Доминиканския орден в Неапол (1584-1670), която имала само няколко съперника на своите силни творби за мистицизма.
Могат да се дадат още много други примери, но сега ще споменем няколко случая, в които осветяването остава след като душата е напуснала тялото. Такъв бил случая със С. Алфрида, дъщеря на Крал Оффа от Мерсия, докато телата на Св. Ювентий и С. Максимий отразили такова поразително сияние, че никoй не могъл да се вгледа в тях. Подобно обстоятелство казват, че се е случило в гробницата на Св. Уилфред, чийто мощи били поставени в църквата ''Св. Петър'' в Рапон, и също в гробницата на Св. Кунигунд, който е погребан в катедралата в Бамберг.
В Нобертинските хроники се казва как, когато тялото на Блажени Уолтър, Премонстратенския Абат на Илфелд в Хановер било носено в своя кофчег до гробницата му, такова великолепно сияние заблестяло около него, че монасите, които вървели в тържествена процесия след останките на мъртвия отец, били принудени на забулят очите си. "B. Walterus. . . Moriens cum ad sepulchrum deferretur, tanta lux diuinitus immissa defuncti corpus irradiauit, ut religiosi adsistentes eam uix ferre possent." За това един стар поет пише в следните редове:
De B. Waltero circa cuius feretrum coposia lux resplenduit.
Corporis bos radios pia gens stupet, immemor ante
Illius aetherea cor rutilasse face.
Et quid-ni stupeat, solem dum mergitur undis,
Clarius exstinctam spargere posse facem?
Ecce suae carnis WALTERVS lege solutus,
Ad tumulum moestis fratribus abripitur.
Non patitur uirtus, indignaturque sepulcro
Claudier, in cincres, non abitura leues:
Ucrum oritur, radio circumfulgente Feretrum,
Ut solet Eois Lucifer ortus aquis.
O uir Sancte, tuis si lux hic tanta fuisti,
In coelo qualis quantaque stella micas![69]

Не е чудно, че хора, чийто святост и аскетизъм са били толкова велики през живота им, че техните тела били подвластни на толкова необикновено явление като това на озаряването, би трябвало да останат непокътнати дори и след смъртта. Връзката между теза два аспекта е очевидна и трябва да се отбележи, че неразлагането на тялото е едно от най-обичайните явления записано в агиографията. Макар да е невъзможно да се дадат повече от два примера от мнoгoто записани, ще е добре да се спомене, че в случая на Св. Едуард Изповедник, който умира на 5 януари 1066, когато тялото му било изследвано през 1102, било намерено неразложено, крайниците подвижни и савана свеж и чист. Две години след канонизирането му (1161), тялото му, все така незасегнато, било преместено в истински величествена гробница. Когато оседемдесет години след първото му отлагане, тялото на Св. Хю, епископ на Линкълн, който умира през 1200 и бил погребан в катедралата в Линкълн, било вригнато, за да се премести в по-богата гробница, било намерено изцяло незасегнато. Вероятно един от най-забележителните случаи за смъртните останки на светец, все ощe свръестествено запазени, е на сестра Кларискa на Света Клара, Св. Катерина от Болоня, която умира на 9 Март 1463, и чието тяло е почетено в малко, но излкючително изящно светилище прикрепено към манастира ''Corpus Domini'' в Болоня. Забележителното тук е, че тялото не е запазено под кристал или стъкло, ами е в седнало положение, облечено с пищни брокати и украсено на бродиран стол в центъра на помещението. Тялото все пак било изсушено, но в никакъв случай не било разложено. В манастира на Кармелитките ''Пиаца Савонарола'' във Флоренция лежало тялото на Св. Мария Мадалена де ''Паци'', която умира на 25 май 1607. То било ексхумирано през 1608 и въпреки влагата, било намерено цяло и дори гъвкаво, като след това било официално потвърдено, че било непокътнато през 1639 и отново през 1663. Сега то е все още цяло и недокоснато, където е положено - в пищна гробница от кристал и злато. В същата църква лежи тялото на Мария Бартоломеа Банеси, монахиня трета степен от Доминиканския орден, чиято смърт настъпила на Петдесетница 1577. Тялото на друг велик светец от Флоренция, Св. Антоний, което било непогребано за осем дни, останало гъвкаво. Този велик архиепископ умира на 2 май 1459 и през 1589, когато гроба бил изследван, светите останки били намерени непокътнати.
В Монтефалко, високо сред планиската част на Умбрия, лежи тялото на августинката Св. Клара, една от величията на този древен орден, толкова богат на свети и блажени имена, и една от най-удивителните хора изпадали в екстаз на всички времена. Родена около 1275, вероятно няколко години по-рано, тя станала игуменка на манастира в Монтефалко и изглеждала, че обитава повече небесата, отколкото земята. Надарена с духа на пророчеството
и с благодатта на прави чудеса, тя била обект на необикновени екстазии и опияниния, които пордължавали от дни до седмици. Тя умира на 17 август 1308 в три часа през нощта и, когато сърцето й било извадено от тялото, то било отворено и вътре отпечатани на самата плът, били видяни фигурата на Разпнатия Христос, бича, трънливия венец, стълба, копието, трите гвоздея и плaта, с който бил измит. Тези мощи са все още почитани в Монтефалко дори и днес. Дори сега, нейното тяло лежи там цяло и непокътнато. Ръцете и лицето й се виждат ясно, изящно бели и прекрасни, недокоснати от никакво петно на развала. Тялото не е балсамирано, но Лоренцо Тарди казва, че в цяла Италия от всички тела на светци, които се почитат непокътнати, тялото на Св. Клара от Монтефалко е най-прекрасното и чисто от всякакви петна или точки през отминаващите години.
Oще повече, когато сърцето било отворено потекла кръв в изобилие и после била внимателно събрана в стъклен мускал. Макар съсирена, кръвта запазила прясно червения си цвят. като че ли е току що потекла. В редки случаи кръвта се втечнява и от мътна и съсирена става влажна, ярка, прозрачна и обилно течаща. Било известно, че понякога кръвта всъщност се пени и клокочи. Има предостатъчни записи, че това се случило през 1495, 1500, 1508, 1570, 1600 и 1618. [70]
Знае се, че кръв често се процеждала от ръката на Св. Николас от ордена на Свети Августин, която е пазена в Толентино, но най-известното от тези ''кървави чудеса'' е на Св. Джануарий, Покровител на Неапол. Тук кръвта на светеца, която е държана в две стъкленици, заградени от сребърна реликва, изпълняващия богослуженито свещеник я вдига нависоко 18 пъти в годината пред събралите се в катедралата. На олтара е изложен сребърен бюст, съдържащ главата на светеца. След определен интервал от време, понякога от помеждутък от не повече от две минути и понякога (но много рядко) почти час, съсирената маса в стъклениците става червена и течна, и понякога се разпенва и започва да извира от съда. [71] Науката, вече твърде изтощена да намери обяснение за това явление го признава за чудо. Същото втечняване се случва относно някои други реликви на чудновата святост, като с кръвта на Св. Йоан Кръстител, Св. Стефан, Пра-Мъченика, на Св. Патриция и специално на Св. Панталеоне. чиято кръв се пази в манастира Инкоронационе в Мадирд, в Неапол, и в Равело и се втечнява на празника на светеца, след което отново се превръща в съсирена субстанция. Изглежда, останка от кръвта на Св. Панталеоне във Вале дела Луцарина остава втечнена през цялата година. Както се досещате, скептици са се опитвали да намерят някакво природно обяснение за това, но без резултат. Един известен писател рационалист е ''склонен силно да вярва, че тези мними мощи ''от кръв'' винаги се втечняват, ако са били изложени достатъчно дълго време на слветлина и въздух'' - предположение, което е очевидно погрешно. Този ''смутител'' дръзко се осмелява да заяви: ''Ако предположим, че някаква субстанция или разтвор е била случайно открита, която се втрърдила, когато била запечатана в тъмното, но се разтопила малко или много веднага след като била изложена на дневна светлина в топла среда, ще бъде лесно да разберем нарастването на тези мними останки от този характер, което без съмнено изглежда са е случило в късния XVI век.'' Получително е да се отбележи какви диви хипотези тези хора ще дадат и колко посоки ще сменят, стараейки се да избегнат фактите.
На 20 май 1444 знаменития мисионер и реформатор Св. Бернадин от Сиена умира в Акила, област Абруци. В навечерието на Възнесение Господне, калугерите от хора тъкмо пеели антифон към Отеца Баща, manifestaui nomen tuum hominibus . . . ad Te uenio, alleluja. Тялото било пазено 26 дни след неговата смърт, и забелижелното било, че потелка стуя кръв след 24-ят ден. Жителите на Сиена надали глас тази велика ценност да се предаде на тях, но местните магистрати отказали да направят това и с пищен погребален обред, Св. Бернадин бил положен в Църквата на Конвентуалцитe. Шест години по-късно на 24 май 1450 светеца бил тържествено канонизиран от Николай V. На 17 май 1472, без нито една точица на развала, тялото било преместено в новата Църква на Обсервантите в Акила, която била специално построено за него и там тялото било запечатано в разкошна гробница подарена от Луи XI на Франция. През 1703 църквата била напълно разрушена от земетресение и била заменена с друга постройка, където мощите на Св. Бернадин още се почитат. Тялото било все така незасегнато през XVII век.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Роуз Хатауей
Runaway
avatar

Female Taurus Pig
Брой мнения : 126
Birthday : 16.05.1911
Join date : 01.04.2010
Age : 106

ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   Пет Апр 02, 2010 12:09 am

Относно течащата кръв, същото явление било наблюдавано, дори и сега, в случая на Св. Николас от Толентино, който умира на 10 септември 1306, и който бил погребан в своята базилика там. Двеста години след неговата смърт някакви хора, които били маскирани в църквата за през нощта, се опитали да отрежат едната ръка на светеца и да я отнесат като мощи. Веднага след като започнали тази операция, за да разрежат плътта с нож, кръвта потекла свободно, като че ли от живо тяло.
Първият патриарх на Венеция, Св. Лоренцо Гиустиниани, умира на 1 януари 1455, и толкова много хора се стекли да почетат останките му, че тялото му лежало в църквата ''San Pietro di Castello'' (в миналото - ''SS. Sergio e Bacco'') за не по-малко от 67 дни, изложено на въздух. Макар да не бил балсамиран, лицето му си останало с свеж и румен цвят на кожата, както било приживе. Тялото на францисканеца Св. Йоан Капистран, който умира на 23 октоври 1456, било намерено неразложено през 1765; и тялото на августинската монахиня Св. Рита от Касция е все още незасегнато в своята манастирска гробница сред Тосканските възвишения. Тялото на Св. Дидаций, послушник от францисканския орден на Миноритите, който умира в Алкала на 12 ноември 1463, било ексхумирано 4 дни след смъртта му и било непогребано за шест месеца, останало гъвкаво и цяло; било все още без петънце и през 1562. Късно през 1867, тялото на основателката на ордена ''Света Урсула'', Св. Анджела Меричи, която умира в Бресция на 27 януари 1540, било намерено цяло.
Не би било неуместно, ако тук се отбележи, че Руската Православна църква включва в своя календар имената на брой митрополити, монаси и свети отшелници, чийто тела били намерени незасегнати след значителен период от време след смъртта им, и ако не е всъщност в тези дни едно изцяло задължително условие за канонизиране, неразлагането във всеки случай е считано за доказателство за необикновена святост. В Киев има (или е имало) едно прословуто светилище, което съдържало телата на не по-малко от 73 почитани блажени монаси и монахини. Казвано ми е от тези, които са посетили тази гробница, че същите тела били неразложени, макар потъмнели и мумифицирани. Те са облечени в пищни одежди и са положени в отворени ковчези за всеобща почит и преклонение. Хасерт говори за тялото на Св. Васил от Острог, което било цяло, но доста изсушено. В Цетинье Шварц вижда тялото на Св. Петър I Владика, който умира през 1830. [73] "Dieser dürre, steinharte Kadaver," той го нарича. Трябва да се отбележи, че тези останки винаги се описват като изсушени, съсухрени и овехнали, и по никакъв начин запазили свежестта и естествения цвят на живота, които често отличават неразложените тела на светците от Католическата църква.
Може би, за тези мумифицирани мощи, се различават, къде по стряскащо от тялото на Св. Катерина от Генуа, което аз почетох преди няколко години в параклиса на нейната клиника, където тя изглеждаше, като че ли си почива в нейната гробница и като че ли би могла да си отвори очите и нейно да се усмихне на своите посетители в смирена молитва. Необикновените явления, свързани с тялото на Св. Тереза, която умира в Алба де Тормес на 4 октомври 1582, са добре познати и толкова често описвани в детайли, че е само малко необходимо да ги засегнем. Монахините, страхувайки се, че това голямо богатство може да им бъде отнето, бързо я погребали на следващата сутрин след смъртта й. Купчина от тухли, камъни, хоросан и вар набързо била натрупана върху капака на ковчега. Странни почуквания били чувани да идват от самия гроб в продължение на няколко дни. От там излизал тайнствен пърфюм, който варирал не само по качество, но и по вид, т.к. понякога миришел на лилий, понякога на рози или на виолетки и понякога дори на жасмин. В църковната община се укорявали взаимно, че не били дали на своята майка по-достойно погребение, като най-накрая било решено тялото да бъде тайно ексхумирано. Това станало на 4 юли 1583. Било открито, че капака на ковчега бил строшен от натрупаните отломки, и дървото било изгнило. Одеждите били омърсени и миришели на влага и земя, но светите останки били здрави и цели, както в деня, в които били положени в земята. Те отстранили мухлясалите дрехи, измили тялото, остъргали пръстта с ножове и било забелязано, че остатъците от пръстта били благоухаещи, както същата миризма изпълваща гроба. Още повече, че пръстта и погребални дрехи били просмукани с ароматно олио, изпускано от тялото. Йепес, който пише през 1614
годината, в който покойната светица е обявенa за блаженa, особено обръща внимание на тази благоуханна ефузия, и по-късно, когато останките отново били изследвани, било открито, че лененото платно, с което тялото било покрито, било ароматно от същaтa изпускана секреция Това явление класифицира Св. Тереза сред светците, които формално са познати като ''Myroblites'', от чийто мощи се отделят благоухание и ароматна сукървица. За това най-вероятно Св. Николас от Мира, който лежи в Бари, е най-известен. Сред останалите са и имената на Св. Вилиброрд, покровител на Холандия; Св, Виталиян; Св. Лутгард; Св. Валбруга; Св. Роза от Витербо; Блажената Матия де ''Назaрей'', сестра Кларискa от Мателика; Св. Хедвиг от Полша; Св.Юстохюм; Св. Агнес от Монтепулциано, монахиня от Доминиканския орден; Св. Магдалена де ''Паци''; и екстатичката сестра кармелитка Маргерит Ван Вaлкенисен, основателка на манастира Ойршот в Брабант.
Тази неподатливост към разваляне, която била пряката причина за първатa официална инициятива да се осигури обявяването за блажена и канонизирането на Тереза де Исус. Преди тялото да бъде преместено след ексхумацията му, архиепископ Геронимо де ла Мaдре де Диос, по-добре познат като Грациан, отрязъл лявата ръка и я отнесъл със себе си до Авила в заключено ковчеже, когато кръвта потекла свободно от раната. Две години по-късно се издал декрет от Общото Събрание на ордена на Кармелитите, че тялото трябвало да бъде преместено в манастира в Авила, където било родно място на светицата и като нейното първо учредяване там, града имал най-големи претенции за тези мощи. Но, за да пощадят монахините от Алба, духовниците решили преместването да бъде извършено тайно, И така, властите, на които била поверена тази работа, отворили гроба в 9 часа вечерта на 24 ноември 1585 и с изпълнение на заповедите, докато сестринството било ангажирано с вечерната утреня пред олтара, те ексхумирали тялото. За да се смекчи скръбта в манастира било решено лявата ръка да бъде отделена и монахините да я задържат. Грегорио де Нацианчено, който бил поверен с това, завладян от емоция, изтеглил остър нож и отрязъл ръката. След това, той казва на Рибера, че това била най-голямата саможертва, която Бог му казал да направи. Било отбелязано, че костта била толкова здрава, плътта толкова мека и цвета естествен,
като че ли светцата била жива. Когато ценните останки пристигнали в манастира ''Сан Хосе'' в Авила било записано, че тялото било без признак на развала, т. к. когато било вдигнато изглежадало като на спящ човек. Рибера ни е оставил незначително описание на останките, които той изследва подробно на 25 март 1588, и неговия отчет е толкова интересен, че няма да бъде неуместно да го цитираме целия. Той пише: ''Видях святото тяло за мое голямо удовлетворение на 25 март 1588, докато изследвах тялото основно, тук възнамерявам да дам данните за това. Мога да го пиша добре. Повдигнато е, макар някак си извито напред, както е при старите хора; и от това може добре да се види, че тя е била доста висока. Когато се сложа ръка отзад, за да се облегне, то стои право и може да се облече или съблече, като че ли тя е още жива. Цялото тяло е с цвят на фурми, макар някои части да са малко по-бели. Лицето е с по-тъмен цвят, т.к. падналия върху него овал е събрал много прах, и то е много по-зле подложено на това, отколкото останалите части на тялото; но е напълно цяло и дори върха на носа няма и следа от нараняване. Главата е толкова покрита с гъста коса, както когато са я погребали. Очите са изсушени и влажността, която са имали, вече е изпарена, но въпреки това са запазени. Дори космите на бенките на лицето й са още там. Устата е тънко затворена, така че не може да се отвори. Рамената, специално, са много жизнени. Мястото, където ръката (от китката нагоре) е била навън е влажно, и тази влажност се прилепва към дланта и оставя същия аромат, както тялото. Ръката, излючително грациозна, е повдигната. като че ли благославяйки, макар пръстите да не са цели. Те направиха нещо лошо, взимайки ги, т.к. ръката, направила такива велики неща, която Бог оставя незасегната, трябваше да си остана така. Краката са много красиви и грациозни и на кратко, цялото тяло е покрито с плът. Благоуханието на тялото е същото като това на ръката, но малко по-силно. Такава голяма утеха бе за мен да видя това скрито съкровище, така че, cпоред мен, това бе най-хубавия ден в живота ми, и не можах да й се нагледам достатъчно. Имам едно опасение, да не би някой ден те да го разделят по молба на някоя високопоставена личност или по настоятелство на манастирите; защото по никакъв случай това не бива да става, то трябва да остане такова, както Бог го е оставил - като доказатество за неговото великолепие и най-чистата девственост и святост на Майка Тереза де Исус. Според мен, този, който го иска или този, който го предоставя, не би постъпил като неин истински син.''
Вече разгледали такъв прочут случай в детайли, можем на кратко да прегледаме четири или пет други случая, приемайки, че те са подбрани от много такива без определа цел, и не защото те представят необичайни и уникални явления, което няма да бъде поносимо лесно да се съпоставят с други. От друга страна, те не са по-малко паметни от случая на Св. Тереза. Например, тялото на Св. Паскал Байлон, който умира във Вила Реал на 15 май 1592, макар много бързо погребан, той бил намерен девет месеца по-късно цял и незасегнат, като през 1622 хирурзи-експерти обявили това запазване за чудотворно. Отново, тялото на Св. Филип Нери, който умира на 25 май 1595, било открито изцяало незасегнато осем месеца след погребението му, и било все още такова, когато било изследвано през 1599, 1602 и 1639. В случаите на двама светци, които умират през 1608, Франсис Карачиоло, който издъхва в Агноне, област Амбруци, на 4 юни 1608; и Андреа Авелино, който бил повален от мозъчен удар в Неапол на 10 ноември същата година, било забелязан любопитен феномен на кръвта им. Тялото на Св. Франсис останало гъвкаво и когато бил направен разрез, оттам свободно потекла кръв. Тялото на Св. Андреа било намерено неразложено повече от година след като бил погребан. Количество кръв, което било държано в стъкленица, не се съсирило, а било постоянно наблюдавано като застояла се течност. В случая на Св. Камилий де Лелис, който умира в Рим на 14 юли 1614, тялото останало меко и гъвкаво. В своя планински манастир в Чита ди Кaстело, област Умбрия, почива, без петно на развала, цялото тяло на капуцинката, Св. Вероника Джилиaм, която умира на 9 юли 1727. Там тя може да бъде видяна, като че ли спяща, а не мъртва.
Този списък може да се продължи без много проучване и затруднение; без съмнение, обаче вече е напълно достатъчeн. Допуснах, че си струва да разгледаме в детайли въпроса за нетлението на тела на светци, като, разбира се, това явление само по себе се да не се разглежда като доказателство за святост, запазването на тялото на човек, който е водел живот на героична добродетел, когато тази забележителна святост е вече официално и авторитено призната, може да се приеме като чудо, а именно като за свръхестествено.
Не веднъж вниманието се приковава от факта, че съществуват пародии на тези явлеия и както нетлеността често се свързва със святостта, също така тя е и съществена за срещуположното на святостта, а именно - демонизма на вампира. Вече казахме, че вампира като демон съживява труповете на напълно невинни хора, но това е много съмнително и е много вероятно единствените тела така нападнати и запазани от зли действия са тези хора, които през живота си били различавани по постъпки на необичайни зверства. Много често вампира е труп съживен от своя собствен дух, който търси да продължи собствения си живот като плячкосва други и като се храни от тяхната виталност, а именно като изсмуква тяхната кръв, т.к. кръвта е първоизточника на живота.
Д-р Т. Клей Шо в своето проучване ''Очебиен мотив за убийство'' [74], ни дава най-ценния и указвателен доклад върху естесвеното обаяние на кръвта, което може да бъде отблъскващо или привличащо, и т.к. Д-р Хеъвлок Елис остро отбелязва, че ''едва ли има друг естествен обект с толкова дълбоко емоционално въздействие, както кръвта,'' [75]лесно е да се разбере колко тясно е свързана кръвта със сексуалното проявление, и колко видимо еротично и предизвикателно зърването на кръв или дори мисълта за кръв това неизбежно доказва. Излиза, че Плумрьодер, който през 1830 бил първия обърнал ясно внимание на връзката между сексуалните страсти и кръвта. Чувствените усещания възбудени от кръвта повишават това силно желание за кръв, което Д-р Шо определя като хемотимия. Голям брой случаи са записани, в които нормални хора намират силно удоволствие при мисълта за кръв по време на техните сексуални връзки, макар, ако кръв наистина би потекла, те биха почуствали отвращение. В същото време ''нормално погледнато, очарованието от кръвта, ако въобще присъства по време на секслуално възбуждане, остава повече или по-малко непроявено, дали защото е слабо или защото пречките, които го задържат са неизбежно много големи.'' [76]
Кръвта е жизнената същност, и дори без никакво всмукване на кръв, съществува вампир, който може - съзнателно или дори безсъзнателно - да крепи своя живот и да стимулира своето тяло като изтегля жизнеността на други. Той може да бъде наречен духовен вампир, или още кръстен ''душевна гъба''. Такива видове по никакъв начин не са редки. Чувствителни хора би се оплакали от умора и загуба на настроение след като са били в компанията на определени други хора за дълго време, и Лорънс Олифант в своята ''Научна Религия'' казва: ''Много хора са така устроени, че имат, без да осъзнават, необикновена способност да изсмукват жизнеността на други, които по природа са неспособни да запазят своята жизненост.'' Животновъди казват, че младите животни не трябва да се събират със стари такива. Доктори забраняват на малки деца да бъдат приспивани със остарели хора. Ще се запомни как, когато Цар Давид бил стар и боледуващ, неговите войски били вербувани да доведат млада девица за близък контакт с него, въпреки, че той вече не бил способен да се съвкупява. Et rex Dauid senuerat, habebatque aetatis plurimos dies: cumque operiretur uestibus, non calefiebat. Dixerunt ergo ei serui sui: Quaeremus domino nostro regi adolescentulam uirginem, et stet coram rege, et foueat eam, dormiatque in sinu suo, et calefaciat dominum nostrum regem. Quaesierunt igitur adolescentulam speciosam in omnibus finibus Israel, et inuenerunt Abisag Sunamitidem, et adduxerunt eam ad regem. Erat autem puella pulchra nimis, dormiebatque cum rege, et ministrabat ei, rex uero non cognouit eam, III Царе (AV. I Царе) 1, 1-4. (Цар Давид бил стар и в напреднала възраст; и когато бил покрит с дрехи, не му било топло. Ето защо, неговите слуги му казали: ''Нека да потърсим за нашия господар краля, млада девица, и нека тя да застане пред него, да го питае и спи на гръдта му, и да стопли нашия господар краля.'' И така, те потърсили красива млада жена по всяко крайбрежие в Израел, и накрая те намерили Абисаг, Сунамитескиня, и я довели при царя. Девойката била изключително красива, и тя спала с царя; и му прислужвала, но царя не я познавал.) Жизнеността на младата и красива девица послужила да изпълни с енергия стария Монарх, който попил свежест и младост, без да е имало коитус.
В статия за вампири от юли 1896, стр. 353-358, Д-р Франс Хартман споменава ''душевната гъба'' или душевния вампир. Той казва: ''Те несъзнателно вампирясват всеки чувствителен човек, с който контактуват, и инстинктивно търсят такива хора и ги канят да останат в къщите им. Зная за една стара дама вампир, която така погубила здравето на много жизнени прислужници, които тя взела на служба и ги карала да спят в нейната стая. Всички те били в добро здраве, когато застъпили, но скоро след това започнали да боледуват, като станали изпити и охтичави и трябвало да напуснат работа.''
Вампиризмът в известна степен и вид, може да се каже, че оставя следата си в почти всяка съшност. Както имаме мъже и жени паразити, така имаме паразитни растения и в този момент ни се натрапва споменаването на едно животно, което директно извлича името от навиците, които приличат на тези на Славянския Вампир, а именно Прилепа Вампир. Имало е голямо преувеличаване в отчетите, които пътниците са давали за тези прилепи и много от детайлите изглежда са били доста неточно наблюдавани от по-ранни изследвания. В Енциклопедия Бритaника [77] се казва, че има познати само два вида кръвосмучещи прилепа - Desmodus rufus и Diphylla ecaudata. Те населяват тропическитe и суб-трoпически региони на Америка, и са ограничени в Южна и Централна Америка. Техните нападения върху хора и други топлокръвни животни били забелязани от много по-ранни писатели. Така Питър Мартър (Ангиера), който пише това скоро след завладяването на Южна Америка, казва, че в Панамския провлaк има прилепи, които смучели кръвта на хора и добитък до такава степем, че дори ги умъртвявали. Кондамин, през XVIII век, отбелязва, че в Борджa, Еквадор, и в други области тези кръвопийци изцяло унищожили добитъка внесен от мисионерите. Сър Робърт Шомбърг разкава как, в Уики, на река Берлис, по никакъв начин не можели да отглеждат домашни птици, заради опустошенията на тези създания, които нападали гребените на петлите, оставяйки ги бели на вид от загубата на кръв.
Макар отдавна познат на европейците, точния вид към който тези прилепи принадлежали не можело да се определи за дълго време, и в миналото писатели твърдели тези прилепи които са се хранили с полодове, по специално Vampyrus spectrum - голям прилеп от най-ужасяващ вид, да са истинския Вампир. Чарлз Дарвин успял да ''закове'' поне един от кръвосмукъщите видове. Той казва, че цялата тази ситуация била усъмнена в Англия, но ''докато ние се разполагахме на бивак една късна нощ близо до Кокуимбо, Чили, моят слуга, забелязвайки един от конете да е доста неспокоен, отиде да види какъв е проблема, както му се сторило, че нещо не е наред. Внезапно той сложи ръка на холката на коня и захлупи вампира.'' (Пътешествие на естествоизпитателя около света, стр.22)
Пътешественици казват, че раните нанесени от тези прилепи са подобни по характер на разреза от остър бръснач при бръснене. Част от кожата е махната, и голям брой скъсани капилярни съдове, бъдейки така разкрити, поддържат непрестано струене на кръв. От този извор, кръвта е изтегляна през изключителния тесен хранопровод на прилепа към черво-подобния стомах, където, вероятно постепенно се отвежда по време на бавния процес на смилане, докато животното заситено с храна, виси в състояние на неподвижност от свода на своята пещера или от вътрешната страна на кухо дърво.
Това е точно вампира, който със своите бели остри зъби захапва врата на своята жертва и изсмуква кръвта от раните, които е нанесъл, натъпвайки себе си като някоя човеша пиявица, докато не е наситен и задоволен, когато се оттегля в гроба си, за да почива, летаргичен и муден, докато отново не се запъти, за да задоволи своя ламтеж във вените на някоя гладка и пълнокръвна младеж.


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Вампирите: Техните роднини и близки   

Върнете се в началото Go down
 
Вампирите: Техните роднини и близки
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Blood Addiction :: Вампирите :: Всичко за Вампирите-
Идете на: